БАЛ НА САТАНАТА. Михаил Дунаев, преподавател в Московската Духовна Академия. /из "Пътища, водещи към ада"/

В навечерието на Нова година на някои места по стените се появиха афиши: “Новогодишен бал при сатаната”. Организатор бе една от популярните рокгрупи.

Е, разбира се, никой не го възприе така директно, че ще бъдем на гости и ще танцуваме у самия дявол. Това бе метафора, шега. Но във всяка шега има и частица сериозност. Понякога в дреболията се открива такова нещо, че и без разяснения е ясно и всичко става очевидно.

Рокмузиката се превърна в знамение на времето.

Тя, разбивайки тишината, се стоварва отвсякъде върху човека, тревожейки нашия и без това неспокоен свят. Днес тя вече не е само един феномен на музикалната култура (или безкултурност), а своеобразен прозрачен, лесен за разшифровка код, в който е отразена нова система на ценности, новата култура изобщо, натрапвана ни с агресивен напор, но от кого?

Рокът днес означава и нещо повече, защото за мнозина той се превръща в мироглед, в начин на поведение и мислене, в символ на смисъла на живота. Би трябвало всички ясно да осъзнаем, че борбата около рока вече не е просто борба срещу лошия естетически вкус или срещу чужда на нашата национална култура и система от идеи, а бран между силите на светлината и силите на тъмнината за душите на хората.

Самата рокмузика, както е известно, е изкуствено създадена въз основа на ритмизираното шумово оформление на езическите ритуални обреди на африканските племена. Дори само от това прозира нейната нечистота. По природата си тя е предназначена да довежда човека до определени екстатични състояния, които магьосниците идолопоклонници са умеели да предизвикват много изкусно. Разбира се, днешните рокзвезди са безразлични към конкретните езически вярвания на дивите племена, но съзнателно или безсъзнателно те ползват същите небезопасни за човешката психика похвати за замъгляване на съзнанието, които са били изобретени от негърските шамани в отминалите времена. И не безуспешно: дори само като наблюдаваме поведението на зрителската тълпа на рокконцертите, можем да се убедим в това. Възможностите на днешните шамани са многократно усилени и от съвременната звукова техника, способна да заглуши разума с грохота си. Връзката на времената и мирогледа се проявява и на езиково равнище - не случайно звездите на рока се наричат кумири, идоли, на които се покланят и които обожават. Елементите на религиозен култ личат тук съвсем определено.

При всяко идолопоклонство, в създаването на кумири има нечисто, дяволско начало. Няма особена необходимост това да се доказва. Но роккултурата, независимо от създаването на идоли, проявява природата си и чрез откровени знаци на сатанинския култ. Инфернален символ е самата гледка на беснуването на същества от неопределен пол, нерядко полуголи, изрисувани, с неестествени гримаси и празни очи, в адски грохот издаващи неистови, нечовешки вопли сред кълба дим и светлинни ефекти. А в залата - ответен жест с “рогцата” на вдигнатите нагоре два пръста. Някои от участниците на видеоклиповете директно застават пред зрителите в облика на таласъми, върколаци, дяволи и друга нечиста сила. Дори за невярващия човек това не може да не бъде знак за вътрешната нечистота на това явление.

Но и онези прояви на роккултурата, които са лишени от сатанински атрибути, по същността си са нечисти. Рокмузиката е нечиста, както е нечист всеки наркотик. Адептите на рока се опитват да отрекат това твърдение, като го обявяват за признак на невежество, некултурност, тоест прибягват към шаблонния похват да обвиняват опонентите в собствените си слабости и грехове. Днес научните изследвания позволяват да се направи нееднозначен извод за отрицателното въздействие на силните ритмични шумове върху организма на човека (което, да припомним, са използвали още африканските магьосници). Получава се потискане дейността на главния мозък, блокират се центровете на задържане, нарушава се психиката и се освобождават разрушителните инстинкти. Всичко това е резултат на самонаркотизация на организма, тоест на изработването на наркотични вещества в отговор на стресовото въздействие на противоестествените външни ритми и шума на прага на болезнената чувствителност. Затова въздействието на рока е сходно с действието на другите наркотици. ”Кефът” има чисто физиологична основа. Рокмузиката опиянява в прекия смисъл на думата. Впрочем може да минем и без научни дискусии. Достатъчно е просто един път да се видят участниците на който и да е рок шабаш веднага след края му. С диви сцени на масова психоза, хулиганство, насилие, безсмислен вандализъм тълпата отговаря на беснуването на своите кумири. Нека да си припомним побоя в Тушино. Това ще се повтаря всеки път и е неизбежно.

Както и всеки опиат, рокмузиката за мнозина се превръща в любимо средство за бягство от действителността, начин поне за известно време да се откъснат от непривлекателната и понякога плашеща реалност. Някои изказвания в подкрепа на рока оправдават съществуването му именно с необходимостта за още неукрепналите с разум и душа, едва встъпващи в живота млади хора да намерят, макар и временно, но все пак утешение в хаоса на стресовите ситуации на жестоката обкръжаваща ги действителност. Всъщност слабите души винаги прибягват към някакво средство за забрава, което да им помогне да се скрият в илюзорния свят на мечтанията. Преди това бе най-често алкохолното опиянение, сега цивилизацията изобрети много други средства, в това число и рок-упояването. Пагубната роля на упояването е известна: отнасяйки се снизходително към човешката слабост, то пречи на душата да укрепне в изпитанията на живота, заробва я, вмъква я в порочен кръг, от който понякога е необикновено трудно да се отскубне. Така лукавият улавя душите.

Човек губи чувството за собствено достойнство и животът за него става безсмислен, като губи в човешките очи и ценността си. А с това, което няма цена и смисъл, е по-добре да се разделиш. Роккултурата вече започна да показва открито пред света влечение и дори култ към самоубийството. Но дори и онези, които не се решават да сложат направо край на живота си, извършват греха на самоубийството всеки път, когато замаяни се “крият от живота”, “бягат от живота”. Всяко такова “бягство” е макар и не явно, но многократно извършвано самоубийство. Да, не случайно някои разновидности на роккултурата са пряко свързани с култа към самоубийство.

Както всеки наркотик, така и рокмузиката се харесва на своите почитатели преди всичко с илюзорната помощ в преодоляването на житейските трудности. Като не съумяват да се ориентират в природата на своите влечения и състояния, много млади хора се опитват да обяснят влечението си към опиума на рока с мъглявото “харесва ми”. Към подобен аргумент прибягват и тези, които сами не са увлечени от рока, но напълно го допускат като принадлежност на “младежкия” начин на живот: щом им харесва, значи има право на съществуване. Тук, между другото, се проявяват душевната и умствената леност на разсъждаващите по този начин, нежеланието им да направят ни най-малко усилие, за да осъзнаят фаталната природа на роккултурата, душевната им закостенялост.

Така ние се сблъскваме с един от същностните закони на нашето битие: първите крачки в посока към тъмнината винаги са приятни и се “харесват”. Те винаги са леки (иначе как би ни съблазнил лукавият?). Неизбежната разплата в края на този път често въобще не се осъзнава, или пък се отхвърля чисто психологически. Понякога в нас живее една наивна увереност, че всички онези нежелани последици от нашите несполуки, грешки и прегрешения ще ни отминат. Началното движение към светлината винаги изисква вътрешни душевни усилия, преодоляване на себе си, на своето маловерие, което лукаво подхвърля на съмнение необходимостта от духовно отхвърляне на нечистите примамки. Тези примамки, при целия им вътрешен фалш, външно са винаги очевидни и несъмнени.

Една такава примамка на роккултурата стана измамната възможност да се изрази протест срещу всички лоши прояви в живота. Психологически човек винаги е склонен към чувството за протест - и тук го причаква една от най-коварните съблазни, съблазънта да осъжда всичко и всички. А нали признаваме: онзи протест, който нерядко наблюдаваме днес, е протест против сламката в чуждото око при пълното нежелание да забележим гредата в собственото. Протестът на днешните рокманиаци не е нищо друго, освен индивидуалистичен протест не срещу неправдата, а срещу онова, което ограничава необуздаността на техните собствени нрави - измамен, привиден протест. Той нерядко преминава в истерия (за рока тя е почти постоянно състояние), истерия на отхвърляне на реалното битие, на разрушение, на признаване за единствена ценност егоцентричното с всякакви средства самоутвърждаване на “кумира”. За да се убедим в това, достатъчно е да погледнем без предубеждение презрителната гримаса, превръщаща се в маска, в отличителен признак на някой рокпротест, достатъчно е да се срещнем очи в очи с “металния” и остър поглед на някой самоуверен идол.

Днес роккултурата изповядва на висок глас принципа на “разкрепостяване на личността” и стремежа към пълна и с нищо неограничавана свобода. Отново съблазнителна примамка. Не всички обаче се досещат, че под привидната свобода и разкрепостяване на човека се пробутват разюзданост и безотговорност - може би най-отвратителните разновидности на духовното робство. Защото всяко утвърждаване на външната свобода при запазване на вътрешната поробеност от греха е обикновена измама на лукавия. Светителят Филарет, митрополит Московски, проницателно предупреждаваше: „Наблюдението на хората и на обществото показа, че онези, които повече са се отдали на вътрешното робство - робство на грехове, страсти и пороци - много по-често от другите се проявяват като ревнители на външната свобода в човешкото общество пред законите и властта...”

Чувството, че всичко е позволено, неизбежно води към загубата на чувството за срам, тоест оная духовна ценност, която е несъмнено онтологична по своята същност. Безсрамието и чувството, че всичко е позволено, са две страни на една и съща монета. Но какво друго се насажда активно в съзнанието на човека чрез поведението на разюзданите роккумири?

За безсрамието им способства утвърждаваната от тях естетика на безобразното. Създава се впечатление, че колкото е по-отвратително едно или друго зрелище, толкова по-привлекателно е то за рокаджиите. Разрушаването на красотата на естествените форми и култът към противоестественото са съществени признаци на рока. Самият облик на рокмените (прическа, дрехи, изрисувани тела), а и неестествените гласове на изпълнителите косвено са насочени към формирането на противоестествено съзнание, към провокиране на бунт срещу дадения ни образ на тварния свят - бунт разрушителен и дяволски по своята природа.

Но безсрамието на роккултурата е и в това, че тя сама и откровено се обявява не просто за норма на поведение, а за някакъв идеал, своего рода последна дума на земната премъдрост. Тук прозира и още една уловка на дяволщината: наглата претенция за своята собствена висша “прогресивност”. Самото понятие за прогрес е способно да хипнотизира неустановените умове, да ги накара сляпо да се прекланят пред онова, което заблуденото обществено мнение е склонно да признае за “напредничаво”. Като оставим настрана въпроса за правомерността на самото понятие по отношение към историята или изкуството, трябва само да отбележим, че прогресът най-често се разбира като някаква линейна временна последователност, а за критерий на прогреса се признава хронологическата смяна на събитията. Разбира се, теоретиците на изкуството изобщо не се придържат към такива вулгарни възгледи, присъщи на обикновеното съзнание, но именно то определя системата от ценности на масовата култура.

По принципа на линейността живописта на М. Шагал или на П. Пикасо е несъмнено по-прогресивна от руската средновековна иконопис, а “дръзновеното” съчетаване на еротични и религиозни образи при С. Дали не може да не бъде обявено за едно от “висшите постижения” в изкуството. Същото съчетание може да открием и в “прогресивната” музика на днешния ден - например в нашумялата рокопера “Юнона и Авос”. За несъмнен “шедьовър” е обявена и рокоперата “Иисус Христос - суперзвезда”. Нима не е достатъчно само заглавието, за да се разбере веднъж за винаги какво именно се опитват да ни пробутат като висше постижение на човешката култура? То наистина е своеобразен прогрес. Не е наивният ренесансово-езически светски поглед върху света и дори не е ренесансовата вулгаризация на високите истини, а откровено “свободно” издевателство над Висшата Святост.

Затова нека не ни съблазнява внедряването на рокмузиката в църковния живот на Запад. Нека не ни мами съчетаването на църковните песнопения с рока на концерти. Нека не се подлъгваме и с благочестивите етикети, с които се представят все по-често дейците на роккултурата. Дяволът би се престорил на какво ли не, за да постигне своето.

Йерархията на естетическите ценности трябва да се определя не с критерия за “прогресивност”, а с мярката за духовност. Но както и много други възвишени понятия, днес в масовото обществено съзнание духовността се обезценява. В лукавия смисъл духовност са различните прояви на емоционално-интелектуалния живот на човека. При това тълкуване не самопосещаването на престижна авангардна изложба, но и “куфеенето” на рокконцертите се възприема като особен израз на духовност.

За православното съзнание пълнотата на духовността е в следването на двуединната заповед за любов към Създателя и към Неговото творение - човека (Мат. 22:37-40). Бездуховността е отсъствието на такава любов.

Роккултурата е призвана да преведе духовните понятия на чувствено-плътско равнище. Не е тайна, че рокмузиката е мощен сексуален дразнител. Също и с това тя се “харесва” на своите обожатели. Изобщо чувственото наслаждение започва да се признава в роккултурата като истински и единствено възможен смисъл на живота. Смисъл понятен, достъпен, приятен, не изискващ никакви душевни усилия и дори изключващ такива. Плътското удоволствие, възведено в абсолют с фатална предопределеност, започва да диктува на индивида стремеж към все по-остри и рафинирани форми, защото има печалното свойство с времето да се притъпява. Затова в стремежа си към наслаждение някои от изповядващите този култ стигат до изискани извращения, за което немалко способства философията на позволеното, зрееща в недрата на роккултурата. Рокът прогресира в някои свои разновидности до съединяването на “музиката” с удоволствието от осакатяването на партньорите и дори от убийство. Разбира се, далеч не всеки рокмен стига до подобни крайности, но е важно, че потенциалната възможност за тях е заложена в самата система на рока като вид житейско поведение.

В рока всичко е взаимосвързано и образува цялостна и стройна система, чието единство е определено от сатанинските й цели. Тук всичко е подчинено на откъсването на човека от истинския духовен живот, на подмяната му с фалшиви ерзаци.

Но роксъзнанието не е в състояние да осмисли всички прояви на масовата култура като съставни части на единна система, защото по своята природа то е раздробено. Разделението и разединяването на всички страни на битието е една от нечистите цели на роккултурата. Под нейното въздействие обществото започва все по-активно да се раздробява на егоистични и затворени в себе си индивиди. Осъществява се разрушаване и отхвърляне на идеала за съборност, основан на заповяданата ни любов. Доказателство за това са погромите и побоищата, които възникват стихийно след рокконцертите. „По плодовете им ще ги познаете. Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репей? Тъй, всяко добро дърво дава добри плодове, а лошо дърво дава лоши плодове.“ (Мат. 7:16-17)

Роккултурата, следвайки собствената си изгода, стимулира и развитието на раздробеното съзнание, неспособно да постигне цялостно осмисляне на каквото и да било. Още самото натрапване на понятието за някаква “младежка култура” кара най-податливата част на обществото да се възприема като нещо обособено от другите. Приложимо ли е подобно разделение към истинската култура? Към какво изкуство - “младежко” или “за възрастни” - се отнася “Троица” на преподобния Андрей Рубльов? Самото нелепо звучене на въпроса прави безсмислено по-нататъшното развиване на темата.

Привържениците на роккултурата, отхвърляйки всички отправени към нея обвинения, в последно време прибягват и към една лукава уловка, която трябва уж да обезопаси рока от всякаква критика. Тя се състои в това, че се признават множеството негативни прояви на съвременната рокдейност (не може да не се признава очевидното), но всичко лошо се представя за изопачаване на едно като цяло добро и прогресивно явление. Предлагат ни да съдим за рока по онова, което е привлекателно в него, в което няма откровени сатанински признаци, отсъства истерията, разрушителната агресия и други подобни. Аргументът е уж убедителен. Наистина нима във всяка култура няма случайни грешки, заблуждения? Но този подход е следствие на все същото раздробено съзнание, което ни внушава оценка на системата не по основния й признак, а по някои по-привлекателни частни положения, явно несвързани с характеризиращите я цели.

Когато например наблюдаваме някакъв поток, река или ручей, лесно можем да открием, че течението му изобщо не е унило и еднообразно: на места то е по-бързо, на други като че ли изобщо го няма, понякога на повърхността му се забелязват големи и малки водовъртежи, когато отделни струи сякаш се обръщат и тръгват обратно. Но нали това няма да ни накара да мислим, че тук се проявява истинското направление на потока? Не, ние знаем и виждаме ясно. Целта на цялото течение (на цялата система) е единна, както и да се движат в общото течение отделни водни струи.

Роккултурата е доста цялостна и еднопосочна система, но лишена, подобно на другите, от еднообразие. Отделните й елементи могат да се сторят на някого привлекателни по едни или други причини, но ние не трябва да позволяваме на лукавия да ни измами. Течението на рокпотока не може да бъде променено от никого и от нищо.

По силите ли ни е обаче да противостоим на този поток? Можем ли да се преборим с мощната рокстихия? Не са ли безсмислени усилията ни? Та всички атаки срещу себе си той посреща само с презрителен смях.

Да, ако дяволът съществува по допущението на Всевишния, не е в нашата власт да го унищожим - безсмислено е и да мислим за това. Но в наша власт е да не допускаме съблазните му в душата си.

Трябва да знаем: ако някъде има пропаст, то ние не можем да я запълним, но можем да не се приближаваме до гибелния й край. Толкова е просто.

Не ходете на този бал при сатаната - той няма и да се състои.

Списание “Православная беседа”, 1993, № 2.