Миналото лято живеехме в едно село около Велики Ростов. При нашия съсед пристигна синът му с двете си подрастващи деца. Една от целите на тяхното пътуване беше закупуването на телевизионна игра. На Алтай, където живееха, такива чудеса нямаше. Те отишли в Ярославл и купили “Денди” или нещо такова, аз не разбирам от тези неща. Дойдоха у нас, за да изпитат покупката, защото старецът им живееше без телевизор. Така за пръв път разбрах какво е това телевизионна игра. Гледах повече не екрана, а ония, които седяха пред него. Отначало играеха децата, но скоро баща им ги изгони от стола и започна да стреля по патиците сам. Това продължи дълго, уморихме се, но той беше забравил за всичко, очите му блестяха, при удачен изстрел му се искаше да повтори успеха, а при неудачен - да поправи грешката. Лошо е да се мисли така, но в главата ми взе да се върти фразата от Илф и Петров: “Сбъдна се мечтата на идиота”. Към края на играта ме обзе тъга. Разбирах, че когато семейството се завърне вкъщи, бащата ще тръгне на работа и вече няма да бъде в отпускарско настроение. Зад джойстика ще седят децата, при това ще седят с часове. И ме прониза такава жалост към тях, която бях изпитал веднъж, когато видях малка брезичка с разлистили се листенца на покрива на една запусната църква. Тя бе пълна с надежди, очакваше да израсне високо клонесто дърво, а нямаше почва и щеше да увехне. Така беше и с тези дечица: колко добри семена има в тях, но ще ги сложат пред екрана с пошли персонажи, които трябва да се убиват или от които трябва да се спасяваш (само и само за да не пречат на възрастните), и семената не ще дадат кълнове.
В стара Русия тук-таме имало обичай да се дава на пеленачетата вместо биберон парцалче с мак. Бебето се насмуква с наркотика и си лежи тихо, а майката в това време можела да изпере или да прекопае картофите. Сега медицината знае със сигурност, че това се отразява на детето много зле. Но още по-зле ще му се отразят увличащите го в дебрите си електронни игри.
На онези родители, които не разбират това, може да се зададе такъв въпрос: бихте ли могли, в желанието си децата ви във ваше отсъствие да не бягат по улиците, да им оставите карти за игра, да начертаете дъска, и като обясните правилата на преферанса, спокойно да ги оставите до вечерта? Всеки ще каже, че не би направил такова нещо никога, защото би било безумие. Но по нищо не се отличава от него и това, да се остави на децата електронна игра. Това е също такава хазартна игра и замаскирането й с “електроника” не бива да заблуждава никого.
Нека да се замислим какво е хазартът? Той е силно вълнение, свързано с очакването на резултат от някакво действие или избор, който може да бъде положителен или отрицателен и не може да се предскаже предварително. Елементът на непредсказуемост е необходим, без него хазартът не може да съществува. В чист вид той присъства в такива игри като “очко” (вид хазартна игра на карти - бел. прев.) или “ези - тура”, където долната карта или горната страна на монетата се определят от чиста случайност; в другите игри той е примесен и с някаква закономерност, като там нещо зависи и от самия играч или от неговото умение. Към такива “умни” игри се отнасят както преферансът, така и електронните игри, така че те са от един порядък. По външното си оформление преферансът повече импонира на възрастните, а електронните игри - на децата. Но ако отхвърлим вежливостта, може да се каже и така: преферансът е измислен за възрастни безделници, а електронните игри - за подрастващи такива.
Любителите на подобни занимания, разбира се, ще възразят против такова категорично определение. В защита на хобито си те ще повдигнат различни аргументи, но главен при всички тях ще бъде един (можете да проверите): “умните” игри развиват интелекта и с това носят полза. Вторият довод, който може често да се чуе, е такъв: потребността да се играе е свойствена на тази възраст и е непреодолима, тя е присъща дори на младите животни, затова на инженерите, които удовлетворяват тази потребност и измислят увлекателни телевизионни игри, трябва само да благодарим.
Първо, по първия довод. Онези игри, за които става дума, наистина развиват някои страни на мисленето, но предимно тези, които в реалния живот са почти безполезни. “Умната” игра винаги е изкуствена, тя поставя човека в силно опростен свят, регулиран от няколко строго определени правила, докато обкръжаващият ни реален свят не може да бъде ограничен от краен брой правила, като свидетелстват за това и така наречените “отрицателни теореми на математическата логика”, от които следва, че ролята на рационалното познание в общото постигане на света е много малка. За вземането на правилни решения и успешното съществуване на земята най-важна е творческата интуиция и нито един истински умен човек не използва в житейските дилеми някакви алгоритми, това правят по-скоро шизофрениците (така нареченото “резоньорско бълнуване”). Ако качествата, развивани от хазартните игри, бяха наистина полезни, то за военачалници биха избирали най-добрите шахматисти - та нали шахът първоначално е замислен като имитация на военни действия, като модел на сражение. Самият акт на имитация обаче вече носи в себе си редукция от такава степен, че подражанието е коренно различно дори по форма от оригинала. Няма съмнение, че Суворов би изгубил на шах не само от Каспаров, но и от всеки второразреден шахматист, но на планетата не е имало човек, който би могъл да спечели кампания срещу него. Затова и малките безделници, които след стотици часове пред дисплея са станали такива виртуози в натискането на копчетата, че изумяват връстниците си, не само че не са по-добри от тях в училище, но като правило се учат по-лошо. Работата, на която са се посветили, е толкова специфична, че изработените умения няма къде повече да се приложат.
Впрочем полза от хазартните игри не би имало дори ако имитацията на живота би била осъществена съвсем точно. И знаете ли защо? Защото най-добрият вариант в нея се търси, играейки, а всяко полезно знание се постига с труд в процес на самопреодоляване. Та нали полезно може да се нарече само това, което ни приближава към Царството небесно, а то, както знаем, “бива насилвано” (Мат. 11:12), защото след грехопадението на Адам естествените склонности ни влекат към погибел и ние постоянно трябва да ги потискаме в себе си. Производителите на електронни игри, напротив, всячески удовлетворяват естествените склонности на нашата натура, и особено на скритата в нас агресивност, и като ги експлоатират, правят от това бизнес. Затова децата, “заболели” от страстта към тях, стават непослушни и недисциплинирани. Те навикват да правят не нужното, а приятното и интересното и повече от двадесет процента от тях, по данни от чуждестранния печат, стават по-злобни. Не е трудно да се разбере, че вредата от тази хедонистична нагласа и озлобление многократно превишава онази микроскопична полза, която те може би носят. За човек е много по-важно да изработи характер, отколкото да получи някакви специализирани навици. А какъв характер може да се формира при подрастващ, който по няколко часа на ден се отдава на спиращи дъха развлечения?
В много от художествените изображения на преизподнята, а също и във фолклора се повтаря един и същи сюжет: в отблясъците на мрачния огън, в който се пържат грешниците, седи групичка гръмогласни дяволи, които в захлас играят карти. Нито поетическата интуиция, нито народното чувство за истина грешат: това е типично адско занятие. Дори тук, на земята, от хазартни игри се увличат в по-голямата си част онези хора, които в изблик на гняв могат да бъдат наречени “изчадия на ада” - криминалните престъпници. Наистина в миналия и по-миналия век у нас на карти са играели аристократите и офицерите. Е, какво пък, проиграха и Велика Русия, позволявайки на болшевиките да я превърнат в ад.
Адът е обърнато изображение на Царството Божие, негова противоположност. Затова не е чудно, че там обичат хазарта, култивират случайността и непредсказуемостта - та нали при Бога цари ред и Промисъл. Така че за кое място готвят децата си онези родители, които им купуват електронни хазартни игри?
Вестник “Православная Москва”, 1995, № 16-17 (40-41).
Публикации
Няма коментари:
Публикуване на коментар