ПОУЧЕНИЯ НА СЪВРЕМЕННИТЕ СТАРЦИ - за духовния подвиг. Съставил свещ. Дионисий Тацис

Източник - http://www.pravmladeji.org/

1. Старецът Порфирий казвал: “Когато дойде и се засели в цялото пространство на нашата душа Христос, тогава си отиват всички проблеми, всички заблуждения, всички затруднения. Тогава си отива и грехът.”

2. На един богослов, който твърдял, че християнинът трябва да бъде деен човек, старецът Иоил казал: “О, нещастнико! Ти не изоставяш енергичната дейност, за да се вгледаш в своето собствено развитие? Ние всички сме заети с бурна дейност и оставяме своите души, които се превръщат в запуснати ниви. Оплеви с много труд своята душа от страстите, и тогава това, което ще принесеш на ближния си, ще го принесеш не от своята пустота, а от пълнотата си.”

3. Духовният подвиг трябва да се извършва с усърдие. Старецът Антим казвал: “Усърдието и нерадението са две силни средства. Едното ни съединява с Бога, а другото ни разлъчва от Него. Усърдието е нагорещено желязо. Нерадението е студено желязо и колкото и да го удряме с чука, то не може да омекне и от него не може да се направи нищо, докато горещото желязо е много пластично.”

4. Старецът Паисий особено подчертавал ролята на съвестта в духовния живот. В частност той казвал: “Съвестта е първият закон Божи, който Той е начертал дълбоко в сърцата на първите хора, и оттогава всеки от нас, когато се ражда, го наследява от своите родители. Който е развил съвестта си чрез ежедневното поучение на самия себе си, се чувства вече чужд на този свят и светските хора се учудват на неговото деликатно поведение. Но когато хората не обучават съвестта си, те нямат полза нито от духовните поучения, нито от съветите на старците и не могат да опазят заповедите Божии, защото стават безчувствени.”

5. Самопознанието прави човека мъдър. Старецът Иосиф казвал: “Чрез самопознанието християнинът става по-мъдър от другите хора. Той едновременно достига смирение и приема благодат от Бога.”

6. Старецът Евсевий в края на своя живот казвал на заобиколилите го духовни чада: “За мен животът сега е голяма тежест. Ако още живея, то не е за нещо друго, а само за да позная по-добре самия себе си. Преди мислех, че добре се познавам, но делата ме убеждават, че още не съм се опознал добре.”

7. Чрез познанието на самия себе си човек постига чувството за своята греховност и разбира великите Божии благодеяния. Тогава, както казвал старецът Паисий, “сърцето се къса дори да е от гранит и истинските сълзи текат сами. Тогава човек не се самопринуждава нито към молитва, нито към сълзи, защото смирението и съвестта през цялото време дълбаят в сърцето му и откриват източници на сълзи, а Божията ръка постоянно милува Своето усърдно чадо.”

8. Старецът Порфирий казвал на едно свое духовно чадо: “Особено следи за демона на унинието. Не го пренебрегвай. Ако завладее душата, той я приспива и парализира. Това е велик демон, той влиза в човека заедно с тълпата други демони.”

9. Причина за несполуката на човека в достигането на своята духовна цел е нерадението. Старецът Иосиф казвал: “Нерадението се опитва да ни обори. То прилича на суша, по време на която нищо не расте. То нанася вреда на всички: препятства ония, които искат да се подвизават с духовен подвиг; възпира вече преуспелите; непознаващите нерадението кара да го познаят и на прелъстените от него пречи да се поправят.”

10. Голяма опасност за подвижника е отчаянието. За него старецът Паисий казвал: “Нека не се отчайват живеещите в света, когато са пленени от много страсти и естеството им неуправляемо и стремително се спуска надолу по склона. Нека да се надяват на всемогъществото Божие и да обърнат кормилото на своята силна кола към Божия път, към изкачването, и тогава много бързо ще изпреварят онези бавни коли, които се движат по Божия път вече дълги години.” И друг път добавил: “Ние не трябва да се отчайваме, когато се подвизаваме, но не виждаме никакво преуспяване, а само един, на пръв поглед напразен и равен на нула труд. Трудът на всички хора е равен на нула, при едни този труд е повече, при други - по-малко. Христос, виждайки малко старание, в съответствие с него добавя в началото единица и така ние получаваме цена за своя нулев труд и виждаме малко преуспяване. Затова не бива да се отчайваме, а да се уповаваме на Бога.”

11. Старецът Филотей на въпроса защо хората не стават свети казвал: “Причината е в нас самите. Първо, в нашата склонност към зло; второ, в нашето нерадение и леност; трето, в малката и дори липсваща любов към Бога и към небесното; четвърто, в нашата любов с цялата ни душа към мамона (богатството) и в нашия устрем и привързаност към долното и материалното.”

12. Старецът Порфирий казвал на свое духовно чадо: “Нека се приближим към Христа, но не поради страх от това, какво ще стане с нас след смъртта, а да Му открием сърцата си, за да може както когато смъкваме завесите от прозорците стаята веднага се изпълва със слънчева светлина, да дойде Христос и при нас, и ние да Го възлюбим искрено. Това е най-добрият начин.”

13. Полезен е съветът на стареца Иероним: “Отвън изглеждай един човек, а вътре бъди друг. Бъди тайнствен човек.”

14. Старецът Иаков, за да почувства по-добре суетността на живота, често посещавал гробищата. Той казвал: “Беше ми станало навик да ходя редовно на погребения на нашето селско гробище. Това, разбира се, не означава, че тогава изпитвах меланхолия или душевна тревога. Аз ходех там и философствах за суетността и преходността на живота и в душата ми се зараждаше паметта за смъртта.”

15. Старецът Паисий казвал: “В началото на духовния живот Бог от любов не разрешава на човека нито да познае своята греховност, нито многото Му благодеяния, за да не се отчае, особено ако е впечатлителен”.

16. В духовния подвиг са необходими надежда и търпение, защото, както казвал старецът Паисий, “те прогонват зимата и студовете и донасят хубавото време и пролетта, която стопля земята със слънчева светлина и постила зеления си килим. Да не чакаме духовна пролет, ако не преживеем преди това духовна зима, по време на която ще погинат духовните паразити. Нека не чакаме в нас да прорасне Божественото, ако още не е умряло човешкото.”

17. Сред хората се срещат различни характери. Старецът Иосиф казвал по този повод: “Има меки души, които лесно могат да бъдат убедени. Но има и корави души, които се покоряват трудно. Те се различават едни от други както памукът и желязото. За памука е достатъчно само помазването със слово, докато за покоряването на желязото са нужни плачът и пещта на изкушението. Човек, който има твърд характер, трябва да покаже търпение в изкушенията, за да се очисти. А ако няма търпение, той прилича на светилник без масло, който скоро угасва и погива.”

18. Християните трябва да осъзнаят, че в живота им има една най-висока цел. Старецът Евсевий казвал за това: “Смисълът и целта, заради които човек живее на земята, са уподобяването му на Христа.” И това ще бъде възможно, “когато той види в Христа съвършен идеал и започне да живее и постъпва съгласно с Неговите слова и заповеди”.

19. Старецът Амфилохий казвал: “Духовното израстване е възможно само от почвата на сърцето, защото само в него могат да се посеят духовни семена, за да дойде след това благодатният дъжд на Светия Дух и да поникнат истинските плодове, които ще се пазят в две хранилища: първо, на небето, и след това в земното хранилище за нищите хора и за онези, които изпитват духовна жажда”.

20. За истинския християнски живот старецът Порфирий казвал: “Мнозина казват, че християнският живот е неприятен и труден. А аз казвам, че той е приятен и лек, но поставя две условия: смирение и любов.” Друг път добавил: “Сега ние трябва да придобиваме благодатта Божия. Без Божията благодат нашите старания не ще дадат плод и ние не ще влезем в рая. Бог ни дава Своята благодат тогава, когато сме смирени.”

21. Старецът Порфирий сравнявал духовния подвиг с грижите за градина. Той казвал: “Какво е духовен подвиг? Ето душата - тя е градина, разделена на две части. На едната половина прорастват тръни, а на другата - цветя. Имаме и цистерна с вода, с два крана и два улея. Единият отвежда водата при тръните, а другият - към цветята. Всеки път аз мога да отворя само единия от крановете. Аз оставям тръните неполети и те увяхват, поливам цветята - и те цъфтят.”

22. За победата над страстите е нужен голям вътрешен подвиг. Старецът Иосиф обяснявал: “Добрите дела, милостинята и всичко външно умъртвяват малко високомерието на сърцето. А душевният подвиг, болката от покаянието и съкрушението смиряват високомъдрието.”

23. Старецът Иероним от о. Егина давал съвети на своите посетители относно духовния подвиг. Той казвал: “Наслаждавайте се на духовния живот. Няма нищо по-сладко от него. Подвигът е жесток, но венците са сладки. Зимата е люта, но е сладък раят. Без подвига няма да придобием добродетели.” “Избягвайте празнословието. През тия четиридесет години, които служа в Егина, не съм седнал нито веднъж на маса. Когато настояваха, най-много изпивах чаша кафе. Нищо повече. Голямата смелост в държанието, откровеността и волността отслабват съпротивлението на човека и полека идва изкусителят и ни обгражда с напасти. По-добре избягвайте това, доколкото е възможно.” Той използвал и една притча, за да подкрепи новозапочналите. Често разказвал историята за малкото растение, “което отначало пораства малко, на една педя, и си остава такова. Градинарите мислят, че въпреки грижите то повече няма да порасне, и скърбят. Но след известно време, когато изглежда, че вече не се развива, това растение се разраства и се издига нависоко.”

24. Без бодърстване не може да има духовен подвиг. Старецът Евсевий подчертавал: “Нужно е внимание и прилежно наблюдение на вътрешния и външния човек, за да забелязваме добре онова, което е у нас. Това, което не е Божие, трябва да отхвърлим, а да придобием благото, което отсъства у нас и което Бог ни заповядва да имаме. Когато така изследваме самите себе си и имаме ревност, Божествената благодат напълно ни избавя от злото и ние придобиваме добродетел.”

25. Старецът Амфилохий казвал: “Духовните подвизи трябва да носят печата на искрена любов и смирение. Защото само облеченият в тези одежди не се съобразява нито с трудностите на този живот, нито с ненавистта на сатаната, нито със злобата на неговите оръдия.”

26. Заслужават внимание съветите на стареца Иоил към неговите духовни чада: “Без кръста никой не достига рая. Но ние трябва да носим кръста си, а не да го влачим. За да подигнем кръста си, трябва да виждаме нашата цел. Да вземем например масата. Ако някой я хване за единия край, трудно и не за дълго ще може да я повдигне, дори и да притежава голяма мускулна сила. Но ако я вземе през средата, лесно ще я вдигне и ще я пренесе там, където пожелае.” “Стремете се към ясност. Постепенно ставайте искрени.” “Да” да бъде “да” и “не” - “не”. Никога не забравяйте следното: каквото имате в сърцето, това трябва да го имате и на езика си. Но и онова, което имате на езика, задължително трябва да го имате в сърцето.” “Не забравяй, че Бог уважава свободата ти. Твоето спасение е в собствените ти ръце. За да те спаси, Бог иска и ти да желаеш същото.”

27. Старецът Паисий съветвал: “След излизането от църквата хиляди пъти е по-добре да бягаш от хората като от диви зверове, за да опазиш своето духовно разсъждение и онова, което си изнесъл от нея, отколкото да седиш и да разглеждаш палтата и вратовръзките и да се ядосваш после от драскотината, която врагът ще направи в сърцето ти.”

28. Любовта трябва да ръководи духовния подвиг. Старецът Порфирий съветвал: “Трябва да извършваме своя духовен подвиг не с проповеди и препирни, а с истинска, но тайна любов. Когато доказваме своето, другите се съпротивляват. Когато ги обичаме, те идват в умиление и ние ги покоряваме. Когато обичаме, си мислим, че донасяме полза на другите. В действителност ние донасяме полза на самите себе си.”

29. Същият старец казвал: “Каквото правим, да го правим с желание, свободно, отговорно и с удоволствие.”

30. Заслужават да бъдат споменати следните практически съвети на стареца Георги от гр. Драма: “Никога не завиждай на богатия. Винаги живей скромно и смирено, без егоизъм, защото егоизмът е страшен грях. Когато чуваш как осъждат някого, дори и да казват истината, никога не добавяй и своето осъждане, а винаги казвай добро и скърби за този човек. Винаги се грижи за любовта към нищите, старите, сираците и болните. Общувай с тях и изобщо с онези хора, които другите унижават. С честен труд изкарвай хляба си. Не забравяй за милостинята. Това е пътят, по който трябва да вървиш. Винаги мисли за това какво добро да направиш. Именно това е християнският живот.”

31. В духовния живот преуспяват ония хора, които обичат Христа. За да подчертае тази истина, старецът Иероним използвал следния пример: “Ако искаш дори за една година да свариш две-три кила боб с помощта на една шепа въглени, нищо няма да се получи, защото огънят е малко. Същото е и с духовното. Ако имаш малко любов към Христа, при теб няма преуспяване. Трябва да се умножи любовта.”

32. Интересни са и следните примери, които е използвал старецът Иероним, съветвайки своите духовни чада: “На една стена имаме два крана. Единият е по-високо от другия. Ако отворим долния кран, цялата вода ще изтече и горе няма да остане нищо. Така се случва и с духовното. Нека затворим долния кран, който е недуховната любов към хората и света, и отворим горния, тоест нека се укрепим в любовта си към Бога.” “Овесът храни коня. Когато конят е здрав, той работи и е послушен, радва стопанина си и той му добавя храна. Нещо подобно става и с нас. Ако сме послушни на Бога, подвизаваме се и силно желаем благо, Бог ни добавя благодат и духовни блага. От нас зависи дали ще се насищаме духовно, или ще гладуваме.” Обръщайки се към човек, който учел музика, той казал: “Добър музикант си, но не се е намерил майстор, който да ти помогне да станеш по-добър. Ще ти дам един пример. От дивото дърво в гората майсторът може да направи прекрасна маса. Но ако не се намери майстор, дървото ще си остане такова, каквото е.”

33. Старецът Паисий казвал: “Христос целият е доброта, утешение и с Него винаги се диша леко. При Него духовният кислород е в изобилие.”

Превод: Архимандрит Александър Милеант

ПОХВАЛНО СЛОВО ЗА СВ. ЕВТИМИЙ от Григорий Цамблак

Източник: pravoslavieto.com

Ако Аарон, древен свещеник от Стария завет, чрез жертвите на безсловесните, поръсвайки с кръв от юнци и козли и с пепел от юници осквернените, ги освещаваше за телесно очистване и поради това е удостоен с помен, естествен за слугите Божи, за да го споменава винаги в църква пророкът, като казва в книгата на псалмите: "Мойсей и Аарон между Неговите свещеници"; и пак: "Изпрати Мойсея, своя раб, и Аарона, когото си избра"; и пак: "Извел Си като овце Своя народ чрез ръката на Мойсей и Аарон"; не е ли много повече достоен за похвали Евтимий, изпълнител на неведомите тайнства и съпричастник на апостолската слава, свещеник на онази велика жертва и учител на истината, в която ангелите желаят да вникнат и която прочее той чисто спази и непорочно преживя; и най-сетне светителят чрез многообразните страдания сам себе си принесе в свещена жертва, благоугодна на Господа?
Но какви похвали от слово да въздадем на този, който, макар да беше вития на съвършеното слово, учеше любословните да възхваляват добродетелта с мълчание вместо със слово;* (Намек за исихастките убеждения на св. Евтимий – бел. ред.) който надминаваше измеренията на самото естество; който, обхванат изцяло от съзерцание на божественото, твърдеше, че животът не е в тялото, а в изучаването на божия език; за когото певецът, като плетеше словото, казваше: "Езикът ми е перо на книжник бързописец."
И тъй, ще дръзнем ли да го възхвалим?
Ще дръзнем всякак, понеже усърдието ни влече. Не защото за нас, които се наричаме чада на такъв баща, не е беда да мълчим; не че с нашите похвали ще бъде по-знаменит — та и как, когато той се числи всред апостолите и увеличава техния брой; но слушателите към старание да подтикнем и подобни желания да възпламеним. И понеже са много делата му, които са от нашия език по-висши, с малки някои припомняния ще направим да се познае мъжът, както някой би рекъл: орелът — по перата, по ноктите — лъвът.
А понеже се нареди с апостолите, както преди казах, оттук е явно, че техния живот от самата си юност пожела, като подражаваше на върховния апостол Петър и на синовете Зеведеови. И не само че изостави всичко, но и като го възненавидя, последва възлюбилия и познал нищетата Христос, поради това обещал небесата, за които Павел свидетелствува, след като бе възнесен до третото небе.* Себе си той вписа за гражданин на небесния Йерусалим, съграден от живи камъни, чийто художник и създател е Бог. Той считаше за отечество само рая, първото селище на човека, единствената чест за рода му, което свързва с Бога и което не е възможно иначе да се постигне освен чрез усърдие. Защото "На всички, които го приеха — рече гласът Господен, — даде им власт да бъдат чада Божи." От такова благородство, прочее, какво би могло да бъде по-почтено?
Макар че на младини, когато помисълът на мнозина е несъвършен поради възрастта, разсъдъкът и на добрия греши, той показа отрано какъв ще бъде в края на живота си. И както облагородените дръвчета, когато с първо израстване вдигнат прави върхари, предвещават на земеделците с този си вид по-сетнешната своя хубост, по такъв начин и той.
Докато от невежество душата на другите е склонна да греши, като често се подхлъзва към неща суетни, пък и неполезни, присъщи на младостта, той потвърди — поради желание за съвършен живот — истинността на Давидовите думи, че праведникът разцъфтява, сякаш финикова палма. Защото само това дърво израства с еднаква дебелина от земята до върха и с времето в продължение на растежа си ни един клон в ширина не пуска. Така и той от ранна възраст разцъфтя, като тутакси с избора на своя живот се отдели съвършен и високорастящ.
Като избра високото и истинско любомъдрие, наричащо се монашески живот, възлюби като Илия и Йоан* пустинята и цял към нея беше устремен и хвалеше ползата от нея. Защото тя устрои отначало Илия да бъде хранен от врани, тя издействува да види той и Бога като ефирна сянка, доколкото това е възможно за човек, направи той да свали от небето огън, който изгори жертвите, и със слово да разреши на облаците обикновената служба на дъжда; а пък Йоан, когото отхрани с плодове, тя направи да се покаже най-голям между родените от жени, посочи го за кръстител в покаянието и го сподоби да сложи ръце върху кръщаващия с Дух Свети**. Тях имаше за учители не само в пустинничеството, но и в смирението. Защото нито Илия, вършейки преславни чудеса, се възгордя от тях, нито Йоан, който бе повече от човек, се възголемя с живота си; но преживяха, изповядващи преди всичко смирението, за да видят пред себе си наградата за великите си дела. Защото бремето на гордостта няма обичай да възнася носещия го, както Илия на небето, нито да го прави ангел, както Йоан, а го поваля безжалостно и от ангели прави бесове.
Като им подражаваше, той прекара в размисъл, без онова, което правеше всеки ден, да го промени. Кой така непоколебимо опази послушанието, чрез което най-добре като на здрава основа се крепят добродетелите на този духовен живот; та то е и мъченически подвиг, и борба, и победа. Това аз изповядам, че е истина, и не друг някой ще ми потвърди думите, а Той самият, Който беше послушен до смърт, дори до смъртта на кръста. Кой така подобно на премъдрия Евтимий изпита на своето тяло хитрините, коварствата и козните на лукавия, както някой ковач нагорещеното желязо с вода, та в замяна на многогодишни лишения да придобие острота на ума и горещо усърдие и поради това да надмине тези, които в такова любомъдрие вече доста са се трудили? Кой е стоял в молитва всенощна, докато почувствува, че не е същество от плът, а е някакъв каменен стълб? Кой с непрестанно песнопение е възхвалявал Господа не седем пъти на ден, както е в псалтира, но тъй, че самото му дихание да е песен изпращана от глъбините на душата? Кой от постелята и дори от лягането на голата земя като се отказа, на стол утешаваше малко нуждата от сън или по-точно да се каже — прогонваше съня? Много пъти опитните в бран и проявени в мъжество воини поради голямото си военно изкуство, искайки да нанесат бляскава победа над противника, го подмамват с бягство, за да се излъже гонещият ги и от мисълта за победа да се отпусне, а те в победните му заблуждения по-лесно го побеждават и го показват като изиграно дете.
Така и нашият опитен воин на духовната бран, като се преструваше на победен от естеството, още повече побеждаваше това естество. И на лукавия се падна не само безплодната борба, но и пълното с присмех отстъпление, а пък на блажения — не само освобождение след победата, но и прослава заради умението. Кой така устоя на корема, който много искаше, и на неговите сласти и го наказа без храна? Кой укроти любомъдро корема, който с движението си му причиняваше болки, като прие храната на Даниил и на тримата момци?* Дори царската монета никога не беше почетена от Евтимий, защото след Павел и с Павел той беше учител по безкористно и като него правеше, и като него говореше: "Като имаме храна и облекло, нека от това да бъдем доволни." Кой от светските хора обикна градското население, пазарищата и глъчката така, както той безметежната пустиня?
Докато божият човек живееше в послушание, изпълнявайки отеческата повеля, имаше задължение също и за братството да се грижи. Но нека никой не смята тази грижа за телесна, само за храна и облекло на тялото, а за спасение на душата и за опазване на помислите. Всичко това разсъдителният отец (Св. Теодосий Търновски) повери на Евтимий, като на опитен ръководител, а сам на неголямо разстояние от обителта размишляваше в пълно безмълвие.
Теодосий е този защитник на добродетелите, който пръв посели оная дълбока пустиня и я направи жилище за хора,* която по-рано поради пустотата си беше достъпна най-вече за бесове, а не за хората. Като прие твърде млад този велик и църковен стълб, с млякото на благочестието и с поученията за борба в мислите той го превърна в мъж съвършен и го предопредели за оръжие на духа, който от такива се нуждае. Той именно наследи безпогрешното правило за умствения живот на оня Синайски, силен в боговидението Григорий (Св. Григорий Синаит), който чрез строгия устав на разума направи Парорийските планини да не отстъпват в нишо на Синайската планина; и на него, прочее, блаженият Теодосий стана приемник на живота и молитвата,. а пък на Теодосий — чудният Евтимий.
Както казах, отецът живееше недалече от обителта; веднаж. по обичая си в уречена вечер Евтимий отиде и щом наближи, даде знак отдалече, но не чу отеца, който го беше призовал. След като многократно потропа и старецът не отговори, той бързо се озова пред старческата килия, помислил, че това необичайно мълчание не е на добро. Когато почука на вратата, а очакваният глас както по-рано мълчеше, той погледна през едно малко прозорче и видя духоносния старец цял от глава да нозе като в светлина да стои прав, както писанието описва Самуила, издигнал нагоре преподобните си ръце, без да прави каквото и да е движение, вдигнал и очи като ръцете си. Обвзет от страх и ужас, Евтимий веднага се върна и с клепален звън призова братята за утринно богослужение. Когато отиде пак в настъпилата нощ, намери великия пред вратата на килията да седи и да ридае. И когато той падна при нозете му с лице към земята, зарида като него и запита за причината на сълзите му: "Завладяването на страната от агаряните и пълното запустяване на обичната пустиня — това е причината" — отговори старецът. "Но ти, чадо, бъди мъжествен и нека крепне твоето сърце — рече, — защото ще се удостоиш с вериги и с апостолско гонение."
Според своята премъдрост Бог нареди и това: не само блаженият старец, получил награди и почести, достойни за добродетелта, да се прояви и като надарен с пророческа дарба, но и свещеният Евтимий, предугадил волята Божия, да не отбегне от призванието си, понеже по-късно щеше да бъде изпратен като втори Мойсей за предводител на народа.
Малко време мина и вече настъпи началото на предсказанието. Когато варварите оплячкосаха всичко наоколо, Евтимий, оставил поради тях любимата пустиня, заедно с отеца отиде във великия Константинов град, където след малко време новият Исаак с много сълзи почете и предаде на гроба новия Авраам, отминал при Господа, или като нов Елисей, видял възнеслия се Илия, наследи двойна благодат, — вместо овчи кожух, наследявайки тялото на отеца.
Какво стана по-нататък? Дободетелта направи този мъж прочут навсякъде и като с пръст показваше делата му, плод на безмълвието, на смирението, на размишлението, на самото съзерцание. И беше някак чудно да се гледа и достойно за Божия промисъл това, което вършеше. Пренебрегваха се известните в целия град с добродетелите си, оставяха се близките, а се търсеше този беден, нищ, безимотен чуждестранен пришелец, за да даде духовна храна и да изпълни с блага гладната душа.* Така в чужбина Бог прослави верния Авраам, като му заповяда да излезе от своята земя и от бащиния си дом заради любовта си към него. Така възвиси той Йосифа заради целомъдрието и беззлобието, като разпореди да се видят в неговите ръце целият Египет и фараоновият дом. Обаче онези възвеличи сред варвари и в светски дела, а Евтимий — сред любомъдри мъже, занимаващи се с духовно усъвършенствуване.
За неговите мъки и за телесните му подвизи свидетелствуват монасите, които още живеят в Студийската обител, сигурни свидетели са и жителите от Лаврата на преподобния Атанасий и безмълвниците от цялата Атонска планина. Защото така пожела Божественият промисъл — свещената оная планина да приеме достойния за удивление и да се наслади пълно от неговата доброта и да бъде свидетел и велегласен проповедник на неговата слава.
Ако при липса на добър бива провъзгласяван за велик и възхваляван и този, който е направил малко нещо, трябва много повече да се възхвалява този, който поради това, че е от плът, е считан от ангелите за малък, а всред такова множество богоносни мъже така е просиял, като е показал и поучавал велики неща. И тъй като не вършеше нищо за показ, но повече тайно, той страдаше подобно на оня, който се опитва да потули запален светилник в стъкленица, та лъчите му да скрие. Но какво вършеше?
Кулата, наречена Селина, която е в тази свята планина, макар и не с глас, повече известява за подвизите на безмълвието и за борбите на светеца против невидимите неприятели, които той с молитвени стрели поваляше и в бягство обръщаше, хвърляйки отвисоко пламъка на търпението и обгаряйки техните безсрамни лица, а с ума си достигайки небесните, на които той се наслаждаваше мислено още преди да си замине от този свят. Похвалява се Гедеон, който победи мадианитите, по същия начин и Давид сред певците се прославя, загдето победи десетки хиляди; но онези са били воини от плът и действително побеждаеми от усещането за болка и изтичането на кръвта. Евтимий пък се прояви, като ги победи в борба, която се състои в мислите, борба толкова по-силна и по-люта от плътската, колкото по-силна и по-висша е мисълта от плътта. Затова и Павел, въоръжавайки ни за възвеличаването на такава борба, казва: "Нашата борба не е против кръвта и плътта, но против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата."
И тъй, понеже лукавият бяс се видя така победен, след като беше употребил всички козни и беше повдигнал всеки камък, без да намери нещо, с което да победи непобедимия, той предполагаше, че поради изкушенията му ще види очакваното, но се лъжеше — като от детски стрели бяха неговите рани и показваха немощта на своята природа пред безстрашното държание на този мъж.
Понеже виждаше, че душата на царя (Византийският император Йоан V Палеолог (1341—1391) е повече златолюбива, отколкото христолюбива, и че слухът му с готовност се насочва повече там, където би чул да се говори нещо за злато, лукавият бяс чрез едного, който се преструваше и по живот, и по облекло на монах, а по-точно беше съсъд на оня бяс, извести на царя, че Евтимий притежава много богатства и съкровища царски, имащи голяма ценност, и заради това най-много лицемери чрез безмълвието си, за да не бъде познат от някои някога. И веднага не чрез писма, не чрез пратеници, и не по друг подобен начин провери, но — о безсрамие! — пристигна в пристанището на Лаврата и сам направи такава проверка на представилия се с чест мъж. И царят, прочее, потърси от него, което нямаше, а той показа, каквото имаше. Този, който със сила разследваше, се разобличи като страдащ от ненаситно златолюбие, а пък разследваният, от когото се търсеше това и който водеше птичи живот, прояви добродетелта, държана в тайна и само на бога известна, прояви я пред мнозина — и не само пред монасите, но и пред всички светски люде, кои то можаха да пристигнат с царя и по суша, и по море, и се прослави с името и с венеца на безкористието.
И се сбъдна тогава евангелското слово: "Нека засияе светлината ви пред човеците, та след като видят добрите ви дела, да прославят вашия Отец, Който е на небесата." И така пак беше повален сатаната; чрез което разчиташе да препъне, с него беше препънат, и с каквото разчиташе да оскверни мъжа, с това повече проявен го видя и беше посрамен; и тези, които събра против светеца с борческия разум от различни народи и градове, превърна в проповедници на неговата добродетел. Това се случи и с Йов. Когато изпитващият го сметна вече повален, тогава го видя не само укоряван от приятелите, поради търпението и незлобието, но и прославен и възвеличен от народите по цялата вселена. И се провикна апостолът по всички църкви, на които бе учител: "Слушали сте за търпението на Йов и видяхте края му, даден от Господа."
Но царят съвсем не оценяваше нещата така, а се стремеше това, което с наслада беше чул, с очи да види и да пипне с ръце. Защото е люта тази страст, най-люта от лютите, поради което и блаженият Павел с право я нарече идолослужение. Защото душата, когато бъде обхваната от нея, както безумец, погълнат от влечението на силно чувство, презира не само срама, но и самия живот. И божият човек беше заточен на острова, наречен Лемнос, отстоящ от Лаврата на около шестдесет поприща.
После, когато не след дълго тръгна за Византия, на царя се яви някакво божествено видение и го заплаши, че ще изпита гнева му, ако не отдаде веднага на преподобния заслужаваната свобода. И тъй, принуден от страх повече, а не по собствено желание, той смири царската си гордост, припадна на колене, моли се и прошка поиска. Който преди беше безмилостен, горд и високомерен, молеше за милост като жалък раб, а който беше обиждай, страдащ и смирен, развързваше оня, който го беше свързал, опрощаваше оня, който го беше обидил, смиляваше се над клеветника, благославяше злоезичника. Така добродетелта е свикнала да се проявява най-вече чрез противниците си; и чрез тези, които мислят да я затъмнят, тя повече расте, приемайки всичко това за умножаване на своите качества. Както горящите въглени, покривани от някого с много слама, за да бъдат угасени, от нейното притуряне изпускат веднага още по-голям пламък нависоко, така и тук: Евтимий по-напред беше известен на малцина с добродетелта си, но поради изпитанието стана известен на мнозина, или по-просто казано — пред всички възсия.
И понеже доста време прекара в чуждата страна, дето мнозина го задържаха там и го молеха да пребивава с тях, като разсъди, той предпочете отечеството пред всичко и към него пак се отправи, носещ различни богатства от премъдрост и разум, които накупи като някой търговец, проявил способността си в далечни страни. И тъй, нека оня, който справедливо преценява нещата, не счита малко достойно за похвала това — да пренебрегне молбата на такъв голям град и стремежа на избраниците му да го задържат, без да приеме усърдието и на самите велможи, които отиваха при него за същото. Стремежът на всички беше да пребивава сред тях великият Евтимий, понеже насаждаше добродетели, тъй като бе законоположник на монашеския живот. Но избягвайки навсякъде нещата, които водят към възгордяване, и знаейки, че много често първопричина за грешния живот бива страстта на възгордяването, той се стремеше да се посвети на безмълвнически живот в отечеството си като в някое пристанище. Защото трябваше и отечеството, което го роди, да си има красител и във време на нужда крепител, обогатен с духовни дарби; и когото то отхрани с мляко, да го спечели за духовен хранител и да се украси не чрез някой друг, а чрез собствен плод, и от него да бъде то насочвано по пътя на големия живот.
Прочее, като пристигна там, Евтимий не се издаде пред ония, които го желаеха, не се поблазни от любочестието на онези, които се стараеха да се надминат един друг в това, не се преклони пред думите и умилителните сълзи на имотните, а направи жилище една пещера, доста отдалечена от градския и от всякакъв друг шум,* и издигна църква за прослава на Пресвета Троица, на Която беше поборник. И при пещерата се видя рояк ученици — колко многобройни, колко почтени, колко достойни за такъв отец, колко търсещи лицето на Яковлевия Бог! После той не се показа на приятели, на познати, на любимци, на роднини — нито на други някои — като нуждаещ се от нещо, и като свободен и по-горен от нуждите. Защото той за нищо на света не искаше да принизи душевното любомъдрие, нито пък дребните неща да смесва с висшите и плътските да приравнява с духовните, а поучаваше и с апостолското слово: "Тия мои ръце послужиха на мене и на онези, които бяха с мене." Той и на дело потвърждаваше казаното.
А каква бе работата на ръцете му? Дали прогонване на унинието, дали припечелване на нещо малоценно, дали доставяне на всекидневна храна? Нито едно от тия неща: защото и унинието беше прогонил, и смятаното за печалба на този свят считаше за подхвърлена дрипа, и за храната не се грижеше. А трупаше за братята полза, която е от царските съкровища по-ценна и която превъзхожда житниците на оня хранител в Египет.* Защото Господните слова са слова чисти — сребро разплавено, от пръст очистено и седмократно изпитано: "Колко са сладки на гърлото ми Твоите слова! По-сладки от меда на устата ми!"
Но какво вършеше? Превеждаше божествените книги от еладски език на български. И някой, като ме слуша да говоря тези неща, нека не сметне, че съм излязъл вън от истината, понеже българските книги са с много години по-стари и са от самото начало на покръстването на народа, пък и защото са именно книгите, които е изучавал и този велик между светците човек, доживял дори до наши дни. Зная това и аз, и то иначе не е.
Но било защото първите преводачи не са вникнали докрай в езика и учеността на елините, било пък защото те са си послужили с грубия свой език, издадените от тях книги са се оказали прости по реч и несвързани по смисъл с гръцките писания, грубо съчинени и нестройни в потока на речта. И само защото се наричаха книги на благочестивите, затова се смятаха за верни, ала в тях се криеше голяма вреда и противоречие с истинските догми. Затова и много ереси произлязоха от тях. Като унищожи всички стари книги, този втори законодател слезе от върха на планината на ума, носейки с ръцете си, подобно на написани от Бога скрижали, книгите, над които се труди, и предаде на църквата истински небесно съкровище: всички нови, всички честни, с Евангелието съзвучни, в силата на догмите непоколебими, като жива вода за душите на благочестивите, като нож за езиците и като огън за лицата на еретиците. И се провикваше заедно с Павел: "Старото отмина; ето всичко стана ново."
За колко похвали е достойно това, кажи ми, за колко почести, за колко награди? Не наподобява ли то с величието на благодатта си онези скрижали, начертани от Бога, казвам, онези скркижали, на които се изписаха законоположенията на Божествената воля? Както на Мойсей бе предопределено, като се изкачи над видимото и като вникна чрез духа си в невидимото и недостъпното — което означава мрак — да узнае божествените тайни и със себе си да поведе всички люде към богопознание, така и на великия Евтимий. Обаче за него планина беше не видим някакъв земен хълм, а височината - знание на истинските догми; мракът пък — недостъпното за другите прозрение, скрижалите и писанията върху тях — душа и ум заедно, и двете пречистени и осветени за Бога; поради техните истинни повеления на много народи се откри в своята красота тайнството на някаква велика божествена ревност, първоизточник на добродетелите. Защото тя и Мойсей, и Илия прослави — единия прочее законодател направи, а другия с възнасяне почете; Иисус Навий постави за военачалник, Финеес Замвриев със свещеничество възвиси. Самуила направи да вижда бъдещето, като взе Давид от дойното стадо, направи го цар на Израил и много други от Стария Завет направи известни и предаде на постоянно възпоменание. И не само съществуващи в Стария Завет, но и извън него се появиха такива мъже — ревнители на словото и премъдростта и поради това, като достигнаха близо до богопознанието, бяха свързани с писанието; от тях е и царят на Египет Птоломей, който, подтикван от разума на добродетелната си душа, нареди всички боговдъхновени книги на Стария Завет да се преведат добросъвестно на елински език. И виж какво е било старанието на този мъж, че за да получи желаното, повече от 120 000 юдеи, робували на египтяните много години, пуска да си отидат. При това и дарове за първосвещеника, и подаръци многоценни за храма изпраща, и писма, с които иска книги и тълкуватели за тях; такива именно първосвещеникът изпраща — по шестима от всеки род*, познаващи съвършено и отеческия закон, и елинския език. И тъй, подпомогнати от Бога, в малко дни те привършват, понеже освен Божията воля има и царско старание.
Но за да се затворят най-сетне устата на безсрамните юдеи и за да се отхвърлят мъдруванията на безумните гърци, преди много години Светият Дух на спасителното провидение пожела да се извърши това. Защото кой би видял сега, кажи ми, толкова изкусно преведени и разтълкували от еврейски език на нашия и Заветът, и пророците, като намаляха мъжете, познавачи на закона, едно, поради краткостта на живота, и, друго, поради честите пленявания и палежи, сполетели най-вече народа, следващ кръста; когато дойде и краят, който е разорения и запустяване и на храмове, и на жилища? "Защото ще ги разориш" — рече Давид – "и не ще ги съградиш", както оплаква Йосиф, описващ подробно бедите им.
Ако прочее оня така е удивлявал и тъй е възхваляван, оставяйки спомен за своето великомъдрие, при това елин и мъж извън Закона и пророците, не заслужава ли много повече благохваление — продължаващо с години — нашият отец, който прояви толкова преумножена ревност и който със своите слова еретическите мрежи разкъса като паяжинна тъкан?
Докато Евтимий живееше така, пастирът на людете достигна блажената си и достойна за светците смърт, като остави тяло на земята, а с душа литна към небесните. С това редно беше за епископите и за целия народ грижата не за нещо друго, а за пастир. И сякаш по някакво съгласие всички вкупом бяха една уста и един глас, молещи Евтимий. И понеже подхождаше на свещта не да бъде скрита под крина, а на свещник да се постави, принуден от епископите, които Светият Дух беше свикал за това, макар че не желаеше, той седна на църковното кормило.
Какво после? Веднага се възкачи на учителския престол и веднага прояви милост към сънародниците си и с дела я направи явна, като по това се оприличи на великия Мойсей и дори го надмина след ръкополагането. Защото оня, като изведе хората от Египет, ги насочи към обещаната земя, а Евтимий, велик с божествената и човешка премъдрост — от земята към небето.
Само с вида си и с обичайната си целеустременост той принасяше достатъчно полза на ония, които го виждаха, а с речта си, поучаваща и лееща се подобно на бързотечен поток, напояваше с духовно проникновение. Какво са в сравнение с речта му струите на реката, напояваща Египет, или — на оня камък, напоил израилтяните в пустинята? И както градините, когато ги напоява дъждът, показват своята красота, застанали весело пред очите на земеделеца, така и чадата на Евтимий. Вкупом той със словото ги напояваше като дъжд, вкупом и те растяха с усърдие и плод принасяха — плод, за който Павел свидетелствува, наричайки го духовен. И съвсем не беше сгрешена никога сеитбата на неговите поучения. Понеже слушащите поученията първо виждат с очи учителя, той беше образец за наставление и извън думите — беседваше за добродетелите и себе си показваше с дела изцяло съвършен.
Кой е толкова смирен от имащите бездръзновена съвест като него, високия в духовните дарования, слушащ и в това Господа, Който казва: "Поучете се от Мене, защото Съм кротък и смирен по сърце"? Кой е така кротък и смесил премъдростта с красотата, та да не се нуждае никак от оръжието на яростта при напътствуването на такова паство?
Много от онези, които се наричат пастири, като мислят с ярост да опазят стадото, повече го погубват и получават заслужено наказание от господаря. Защото неопитният овчар, отлъчил с крясък една от овцете, неочаквано и изведнаж я поваля от брега и я изгубва; друга, хвърлил кривака, за да сплаши стадото, удря в главата и тутакси я вижда мъртва; трета, обезумял от тичане, ритва с крак и пречупва гръбначния й стълб или ребрените кости, от които се пазят вътрешностите. Защото е слабо по тяло това животно, само от кости и вълна е съставено и поради това е предопределено за живот при човека от Самия Творец, Който, мислейки за всички, така е наредил, че не само нашата нужда от вълна и мляко да задоволява, но да получава и то от нас милост, грижа и закрила, понеже не може да се съпротивлява твърдо на срещналия го звяр.
А нашият пастир, гледайки кротко, движейки тихо устни и със свирката на духа призовавайки стадото, събираше го наедно и тъй го правеше неразлъчно, като дори хромите носеше на раменете, за да не изостанат. Защото според навика, който имаха, овцете тичаха след оня сладък глас на пастира, а чуждия отбягваха. И така, като стъпваше пред тях с радостни нозе, водеше ги към полята на апостолите и пророците. И обръщайки се често и виждайки тяхното благочиние — как вървят, как спазват реда, как се угояват, — радваше се, защото ще получи не само пълно възнаграждение от Господаря на стадото, но и много почести. А когато настъпеше зной от слънчевия пек и стадото имаше голяма нужда от прохлада, той го извеждаше на върха на евангелските планини и му даваше пълна свобода и след това го изпращаше оттам на небесата.
И това умение имаше пастирът: като укротеше дивите овце, присъединяваше ги към стадото. Виж и друго достойнство на пастира: зверовете, макар и много, бягаха далеч от стадото, тъй като постоянно се бояха от него и от гласа му като от гръм трепереха, без да бъдат гонени нито със стрели, нито с прашка, нито с кучешки лай.
Ще разкажа една от многото случки, известни тогава на мнозина от тамошните хора. Някой си Пирон — горещ пазител на Несториевата и Акиндиновата и Варлаамовата ерес, а освен това и поборник на иконоборческата слава, излязъл от Константиновия град, дойде в Търновград като вълк, прикрит в овча кожа. И намери там някой си лъжемонах Теодосий с прозвище Фудул, с него единомислещ и във всичко съгласен. Какви ли семена на злобата не пося тая зла двойка, разлагайки църковното тяло с развратни учения, разделяйки множеството и подготвяйки въстание и най-вече като подлудяваше царските велможи и властоначалници с магьосничества и бесовски измислици? Към голяма беда тласкаха православното стадо, понеже то — послушно — свиква еднакво и в доброто, и в лошото да подражава на началствуващите.
Какво направи прочее небесният човек? Щом това узна, той уподоби своето гърло на тръбите на онези свещеници, от които Йерихонските стени рухнаха,* и започна мъжки да унищожава оная напаст. Денем събираше хората в храма и ги насърчаваше, поучаваше ги, разрешаваше съмненията им, изобличаваше злите плевели, а нощем, молейки се със сълзи, призоваваше помощ от небето. И тутакси ги повали като Яний и Амврий; като Амалик ги победи; закла ги с ножа на словото като свещениците на безсрамието, които бяха преболи с нож всечестната икона на приснодевата, и като аравийски вълци ги прогони далече от църковните предели.
Кой е така милостив, че от самия вид на бедните се облива в сълзи като него, който живееше в нищета, равна на тяхната? Ето защо той не тук или там, а целия свой град направи странноприемница. "Защото знаем ли, чада — казваше, — дали заедно с тези бедняци няма да се удостоим да приемем и Христа? Защото сам Той рече: "Истина ви казвам, понеже сте сторили това на един от тези Мои най-малки братя, на Мене сте го сторили." Но той беше и лекар, който премъдро лекуваше душевната огница и другите страсти, изрязвайки умело от самата глъбина корените на греха. Това прочее е ясно както от много други случки, така и от тази. Край град Търново се намира една местност, отделена от него само с една река, видима отвред, пълна със злак и напоявана обилно с изтичащи води; водната й щедрост наслаждаваше очите преди вкуса; с дървета гъсто обрасла, тя е пълна с разнообразие на всякакви плодове и цветя, я над нея се издига гора гъста и пространна. В тази местност се намираше храм на Приснодевата Христова майка и Богородица, в който всяко лято се събираше населението от целия град заедно с жените и децата, като по обичая празнуването продължаваше осем дни. И събрали се заради празника и уж за да се помолят, отдаваха се на греха, на всякакви пороци и привличаха божието негодувание, понеже местоположението и пустотата благоприятствуваха за похоттана блудните. Какво стори премъдрият? Отсече корена и изсъхна плодът на греха: отмени празника, като забрани да се събират вече на такова тържество. И така прекрати гибелта на много души. Така благият лекар за общата полза се грижеше.
Веднъж настана голяма суша, почти такава, каквато беше при пророк Илия; на земята не се намираше следа нито от роса, нито от влага; тя се беше напукала от тази засуха и изпускаше дим като горяща пещ: това заплашваше с глад. Нивите заприличаха на градски улици и никой нямаше надежда, че ще почиства гумно и ще наостря сърп.
И тогава жителите на града, като отидоха при Евтимий, изплакаха се от чаканото нещастие. Милост към тях изпълни човеколюбивата му душа и той ги посъветва да не се отчайват, а да се уповават преди всичко на Господа, Който може по волята Си да превръща морето в суша и твърдия камък заедно с безводната земя — във водни извори. На следващия ден той заповяда да го последват заедно с жените и децата. Прочее, като прекара ;цялата нощ в молитва, щом изгря слънцето, той излезе на полето с всички служители на олтара. И като обходи доста местността и се измори, той сам видя онази опасност. И когато дяконът каза: "Да преклоним главите си пред Господа", той веднага падна на колене и вдигнал нагоре свещените си ръце и очи, се помоли. Прочее, хората не чуваха глас, защото не с уста се молеше, а със сърце и силата на молбата му достигна до ушите на Господа Саваота*. И тутакси той изтръгна милост. И признаци дъждовни се показаха на небето — вятърът задуха от северните хребети и донесе облаци като пълни мехове. И щом светецът влезе в града, веднага заваля дъжд — не внезапен и стихиен, а тих и напоителен — и не престана да вали, докато не наля плодовете и ги предаде на зреене.
Така прояви Бог доверието Си към този мъж. И така Евтимий пак показа хубаво реченото от Бога: "Който вярва в Мене,. ще върши и делата, които Аз върша."
Поради това благочестието получаваше многократно доверие. И навсякъде се разчу за станалото и любовта към пастира растеше. И което казаха в книгата на Йов робите му: "Кой ще ни даде да се наситим от плътта му?", това стана, за да го види целият народ; защото никой не се задоволяваше само с желанието да се насити от думите и вида на отеца, ако не го покани и в своя дом. При посещението му всички, които биваха в дома, получаваха благословия; преклонен от техните молби, той ги изслушваше и по повод на посещението насаждаше всякакви добродетели в техните души и ги превръщаше от телесни в духовни и от земни — в небесни; и им казваше думите на Закхей от Евангелието: "Господи, ето половината от моя имот давам на бедните и ако някого съм измамил, четворно ще отплатя". Той и усърдието им хвалеше, и с благословия ги укрепваше: "Днес е спасението на този дом".
Множество хора — не само от български род, които той имаше за свои по апостолски жребий, но и от всички страни — на север до океана и на запад до Илирик — биваха привличани отдалече от добродетелта на този мъж; и само като го видеха, смятаха това за голяма придобивка, а пък щом се удостояваха, и със словото му, считаха това за явно спасение. Като разбра тяхното усърдие, Христовият подражател ги призоваваше при себе си и ги напояваше до насита с питието на благочестието; и така, прочее, той на тях стана учител по благочестие, а те — на своите отечества. Защото кой народ, сроден с българския по реч, не прие неговите писания, неговите учения, труда и потта на този, който вместо с нозе да разнася евангелската проповед, си служеше с ръка, и вместо с апостолски мрежи — с перо, и така извличаше от дълбочината на невежеството спасяемите.
И понеже по апостолски проповядваше и поучаваше и към Бога насочи всесъвършени хора, подобаваше да бъде подхвърлен на всекидневните гонения и скърби и смърт на апостолите, та той, който беше във всичко подобен на тях, да не изостане от безкрайната им слава. И понеже пророците са съгласни с апостолите, в бедите тук той и на тях се оприличи и най-вече на великия Йеремия, осветен още в майчината си утроба.
Варварският цар, възгордян от победите си и от завладяването на много народи, понеже беше слушал за Търново, за голямото му величие, за твърдостта на стените му, за красотата му и за самото му местоположение — извънредно труден за превземане, защото освен стени притежаваше достатъчно и естествени крепости, а освен това — големи богатства и многобройно население с велика слава както в църковните, така и в царските дела, пожела доброненавистният да го разори. Затова, като вдигна всичките си източни войски, започвайки от персийските предели, от Ликаония и Асия, премина Хелеспонт и завари западните си войски, както беше заповядал; събрани всички заедно, те превъзхождаха не само войските на Дарий, царя на персите и мидийците, но и тези на Александър Македонски. С тях пристигна и ненадейно нападна града — не от една или две страни, но като го обгради целия отвсякъде с човешки тълпи. И на голямо пространство бяха свирепите. Разяреният варварин заплашваше, че с огън ще гори, обещаваше, че на късове ще сече и на друга мъчителна смърт ще предаде тези, които продължават да са непокорни. И най-после превзе града, но не със своята сила, а като замлъкна Божието предопределение.

И веднага йереят беше изгонен от църквата, която завзеха творците на безсрамието. В ръцете на чуждеземците падна кивотът на Завета, във властта на асирийците се оказа светинята на светините и което е най-вярно — светините бяха предоставени на псетата.
С какво беше заслужил — кажи ми — да страда светецът тогава, гледайки със своите очи това, което и слухът не би могъл да понесе? Ако Давид, който беше цар и стоеше извън свещения закон, толкова страдаше, казвайки: "Жалостта за твоя дом ме яде" и "Хулите на тези, които те хулят, падат върху мен", колко повече страдаше йереят, чиито трудове и усилия се виждаха потъпквани? Какво прочее? Нима изпадна в печал повече, отколкото подобава? Нима се размекна от страх? Нима се предаде на малодушие или на бездействие? Нима побегна, виждайки, че стадото му се разграбва? Нима произнесе някоя малка или голяма дума, недостойна за неговото любомъдрие? Съвсем не, но дори се яви пред царя и укроти неговия порив, дишащ убийство, и страшния вид на варварина превърна в благоприлично държание, както някога пророк Даниил укроти лъвовете в ямата, а момците — пламъка на пещта. Защото и варварската ярост обикновено се срамува от добродетелта на такива мъже.
И когато видя отдалеко, че Евтимий иде с обичайното си благочиние и мъдро самовглъбение, без да погледне нито едно от зрелищата пред него, които привличаха очите и слуха на малоумните, а ги отминаваше, сякаш те бяха изписани върху стените, тогава царят не продължи да седи, а веднага стана и с благовиден израз на лицето му отдаде почит и го удостои с най-близкия стол. И той изслуша молещия се за народа, макар че не изпълни докрай реченото.
И както някой доблестен воевода, победен от противниците, не обръща гръб окончателно, но като събере пак войските си, извоюва победа, така и той постъпи. Понеже беше изгонен от църквата, той влезе в друга, посветена на името на върховните апостоли Петър и Павел. И тях като взе за защитници, отдаде се на много по-големи подвизи, отколкото по-рано: грижеше се как да запази хората незасегнати от варварското погубване, поучаваше, утешаваше, падналите повдигаше, на препъналите се простираше ръка, легналите изправяше, които щяха да паднат, подкрепяше, борещите се похваляваше и към мъжество ги насърчаваше, а някои пък отсичаше като гнила част, за да не загние цялото тяло, или като прокажена овца изгонваше, за да не предаде болестта на цялото стадо. И така тия втори подвизи и победи на този мъж над Лукавия бяха по-големи, отколкото първите, когато управляваше в мир народа. Защото Божественият промисъл много пъти оставя дявола да развихри буря срещу светците, за да могат, като страдат, да го победят и да се увенчаят, а онези, които се борят с тях и ги мъчат, да бъдат победени от тях и да станат достойни за смях. Така стана и с Йов: когато поради злините, толкова многобройни и големи, че и умът не би могъл да ги побере, дяволът сметна вече страдалеца за победен и умъртвен, тогава окаяният се видя отъпкан под неговите нозе, без да може да диша. Така стана и при апостолите; когато дяволът мислеше, че е възпрял евангелската проповед и повдигна гонения, наостри мъчителя и царя подбуди към убийството на апостолите и ги предаде на мъчителна смърт, тогава той видя, че Евангелието е обхванало не само тук-таме, а цялата вселена като Второ небе.
Понеже така Лукавият се видя свързан от своите вериги и наранен от своите стрели и като не можеше с мълчание да понесе упадъка на силите си и пълното загубване на оръжието, повдигна буря по-голяма и по-люта от първата, при описанието на която и човешкият език изтръпва, и костите се разтреперват.
Военачалникът — турчин, който беше поставен от турския цар да управлява града — повика при себе си божиите хора, които превъзхождаха другите по име, по добродетел и по благородство, за да се посъветва за някои общополезни дела. И те вървяха, следвайки вестителите, в неведение, както овцете вървят след тези, които ще ги колят, и всички, носейки своята кръв, бързаха да се доверят на убийствените десници. Щом ги видя в ръцете си, кръвожадният звяр посред църква ги изкла и, по-точно казано, ги освети, без да се засрами от белите коси, без да пощади младостта, а в забава на ножа превърна гърлата им. Жертви одушевени, словесни жертви, изгорени изцяло, кръстили се повторно в своята кръв; пролели посред църква кръвта си към кръвта на пророк Захарий, та заедно с Авел да се провикнат от земята към Господа; те, които са изпили чашата на мъчението, достойна да бъде изпита от любимците на Бога, които със своята кръв удавиха всички вражи пълчища, както тристатите на гордия фараон! О, свято опълчение! Не един по-напред, а друг по-после, но всички вкупом застанаха пред мъчителя, оплюха го и като се представиха на Христа, ведвага се увенчаха! Мъчителят хвърли техните трупове за храна на птиците небесни, а Господ причисли духовете им към най-кротките ангели. О, воини, които вярата опазихте и броя си не намалихте! Чуйте и броя им: сто и десет бяха те, чиято кръв обагри църквата. И макар че бяха толкова много, не се разкъса мрежата на вероизповеданието.
Такива бяха чадата на блажения Евтимий, така запазиха учението му, така въздадоха почести заради многото трудове, които този мъж положи за тях, като не само се лишиха от имот, дом, деца и сродници, но и до кръв се подвизаваха за благочестието, което получиха от него като отечески жребий. Достатъчна е тяхната честна и за ангелите похвална смърт, за да се достигне върхът на похвалите за Евтимий, за да не са нужни повече думи към разказа за неговите подвизи.
После, грабнат от войниците, той благодръзновено застана пред мъчителя, без страх в душата си, без да се измени от боязън и със спокойствието на лицето си проявяваше благодатта на Духа, Който живееше в него. А когато съблякоха одеждите му и го отведоха на градската стена, за да бъде позорна неговата смърт, и приготвиха всичко необходимо за посичането му, нима промени лице, нима се разтрепера, нима показа с нещо обич към живота? Съвсем не: защото беше ученик на Павел и като него бързаше да се отдели от тялото и да заживее с Христа. И това пролича от думите, които каза на варварина: "О, несправедливецо, защо така безумно и долно унизи величието на моето достойнство? Подобаваше по-напред свещеникът да се пожертвува, а след това да го последват жертвите, трябваше пастирът да върви пред овцете и бащата — пред децата. Те всички бяха първо на мене поверени, затова и на мене първо приличаше да изпия чашата на заколението: защото работникът, който се труди, трябваше пръв да вкуси от сладкия плод!"
Това говореше великомъдрият и призоваваше палача и главата скланяше, като протягаше с готовност шия. И оня дойде и беше вече готов да нанесе смъртоносния удар. Но Този, Който някога порази и направи неподвижна ръката на оня беззаконен цар, простряла се да улови пророка, и тази убийствена десница по същия начин превърна в неподвижна и неспособна за действие, сякаш беше някаква ръка на мъртвец, прилепена към живо и движещо се тяло. И се потвърди онова, за което се молеше Давид: "Отплати им според делата на ръцете им". Това хвърли в ужас оня горделивец и цялото измаилтянско сборище и ги накара повече да не стоят и да избягат от самото място, а на блажения, като наметнаха одеждите, му казаха да върви свободно, където иска.
Видяхте ли — което и по-напред казах, — че лукавият бяс бива побеждаван и повалян чрез това, с което смята да победи великите мъже. Ето прочее, отново нашият отец сломи въображаемата му сила и го посрами пред смъртния си час. И понеже е невъзможно на човека да умира много пъти, той доброволно изпълни казаното: "И заклан беше, и се прослави като мъченик, без да пролее кръвта си". И виж как се преумножи победата, че застави дори и тези, които дяволът повдигна срещу блажения Евтимий, да познаят Христовата непобедима сила. Като видяха мъжеството на този велик човек, презрението му към смъртта, вярата му в Бога и грижите Му за Своите чада, а също така и преславното чудо с ръката на палача, увериха се, че християнската вяра е истинска. И то пролича от това, че избягаха и от мястото. А някои, като помислиха, че ще изпитат по-голям гняв от небето, ако още мъчат архиерея, оставиха го и сами предпочетоха да избягат.
И както стана после? След това чудо варваринът заповяда да се изселят жителите на изток, защото така изискваха и царските повели, а пък божият човек да бъде изпратен на заточение в Македония*.

И той тръгна заедно с хората като втори Йеремия — гледка, предизвикваща сълзи дори у камъните на оня град. Защото се разделяха деца от бащи и братя от родни братя; при това не всички заедно биваха отвеждани, та поне като се виждат, да се утешават в скръбта, но едни, които се отличаваха по род, богатство и красота на лицето, се откарваха, а други се оставяха. Ония дни бяха дни на плач! Защото има ли нещо по-горчиво от изселването и по-тежко от раздялата с родни, когато споменът за отечеството и близките пробожда винаги сърцето като жило? И ето, прегръщаха се един друг, целуваха се, прощаваха се, с ридание огласяха местността. Сред тях, подпирайки се на жезъла, вървеше пеш великият Евтимий, обливан в сълзи и с душа, наранена от хиляди стрели. Но не от тях страдаше той, нито от болест и старост беше сломен, а защото бе изтерзан от страданията на хората и от крехката възраст на децата.

И когато стигнаха до мястото, където въпреки желанието си пастирът щеше да се раздели с тях — о, кой без сълзи би си спомнил това! — всички паднаха в краката му, обливаха ги с дъжд от сълзи, допираха устни и лица, целуваха му ръка, наричаха го пастир и учител, чедолюбив баща; и раздялата си с него смятаха за раздяла с душата. Едни от жените слагаха пред него децата си, а други, които бяха по-близо, се удостояваха да се докоснат до ръцете му, трети — до дрехата му, която напояваха с горещи сълзи като някоя ръка на светец; други, поради силната вяра, изтръгваха тревата, на която стоеше; някои пък, притискани от народа, като не можеха да се приближат, с вопъла на горчивите сълзи молеха отдалеко за последен благослов и прошка искаха, понеже предчувствуваха в душите си, че няма вече да го видят жив. А той ги утешаваше и простираше към тях своето поучително слово, като заръчваше да се придържат о Божиите заповеди и да пазят непорочна вярата, с която не само се познава любовта към Господа, но която донася и слава дори на мястото на заточението за онези, които са я запазили. Това се случи — казваше той — и с внуците на верния Авраам: най-напред с Йосиф, който беше несправедливо продаден от братята си като роб, а после се прослави като цар. След това и с великия боговидец Мойсей, роден в Египет, в дома на робството, който наказа мъчителите, извършвайки чудото с морската вода и извеждайки вкупом сънародниците си от Египет, от дома на робството. Пък и Зоровавел Салатиилов поради благочестието си в плен дори просия в слава всред царския дом и с много помогна за освобождението на Израил и за вдигането на храма. А какво направиха Даниил — укротителят на лъвовете — и тримата момци, угасили огъня? Не превъзмогнаха ли те всичко това и нещо повече с вярата си? Защото Павел свидетелствува за това, казвайки: "Угасиха огнената сила, затвориха устата на лъвовете". А какво стори и великодушната и велика по вяра Естир? Като омилостиви най-напред Бога с пост и молитви, не укроти ли пламналия гняв на мидийския цар и освободи сънародниците си израилтяни, които вместо да измрат в един ден, се намножиха като морския пясък? И ги съветваше да благодарят за сполетелите ги беди, като им обещаваше заради тях да очакват неизречени блага и накратко казано — със сладкото си словопоучение ги подготвяше по-леко да понасят страданията. Като изрече това с оня боговдъхновен език и падна на колене, Евтимий се помоли заедно с тях. После стана от молитвата и им даде последен благослов. И когато един от народа се обърна към него и ридаейки извика: "Кому ни предаваш, добри пастирю?", той отвърна: "На света троица ви предавам и сега, и навеки!".
Когато пристигна на мястото, където го водеха, и пустино, любивата му душа видя пустинята и разгледа мястото, което беше тъкмо по неговата воля, просълзи се, защото сърцето му се стопли от прозрителното действие на духа, и рече: "Ето покоя, дето ще прекарам малкото още дни на земния си живот и ще благодаря на Бога, моя наставник, докато Ме освободи от телесните ми вериги".
Но каква беше работата на Евтимий в заточение? Ловитба, обичайната работа на апостолите, но не на риба, а на човеци, и то всеки ден и всяка нощ и просто всеки час. Защото при него се стичаше цялата околна местност на оная планина, както някога околностите на юдейския Йерусалим — при Йоан Кръстител; и едни като от вериги се освобождаваха от различни ереси, други пък отхвърляха тъмата на сарацинското безчестие, трети изоставяха скотския си живот като мръсна дреха. Насаждаха се образците на всяка добродетел, хората се учеха да познават Господа, неуките ставаха учители на други. И не само на онова място се стичаше народът да види този втори Илия, но и по всички градове, по села, пътища и тържища, в домове и в църкви се чуваше Евтимиевото име, разнасяно като някоя светиня. И право е рекъл пророкът: "По цялата земя се разнесе неговият глас и неговите думи — до края на вселената".
И понеже той така просия в своя град и в отечеството си,. слухът за оная любомъдра душа започна да се разпростира почти по цялата вселена. На някои може да се стори невярно това. Но благоволи Бог и в чужда страна да се прояви така, че възхвалата му да бъде най-истинна, като самите местни жители станат проповедници и благохвалители на оня чуждестранен затворник, заточен и преизмъчен. Много пъти те донасяха на ръце децата си, обхванати от различни недъзи, а се връщаха, гледайки ги да ходят със своите крака, освободени от недъга като от тежки окови. Нужно беше на изцелените всякак да разгласят като с тръба за благодеянията на лекаря. Затова и много от видните жени на управниците на онази област идваха при него и той ги водеше към благочестие. Те пък, като спечелваха своите мъже с неговите молитви, ги завеждаха при него, а той — при Христа. Освен това те му носеха много злато и го молеха да. го приеме за нуждите на своята обител, а той ги учеше да го раздават със своите ръце на бедните и по такъв начин им строеше стълба към небето. И когато един от тях го запита: "Та кой, владико, е победен от тебе и кой повече се нуждае от милостиня от тебе, който си сломен от такава старост и болест и от толкова мъчения от неверниците?" Той, като погледна кротко — защото свободната душа никога не може да гледа гневно — тихо отговори с усмивка на уста: "Моето богатство, чадо, е скрито тук — и показа Евангелието — и ще бъде открито, когато този, Който ни го е предал, започне да ни иска сметка какво сме припечелили с него. Но то не е само мое, а на всички, които обичат Господа."
О, какъв блажен и апостолски глас! О, какъв отговор на. благородна душа! Такова беше любомъдрието на нашия отец и в чуждата страна. Така и в гонение, и в заточение неговата грижа беше човешкото спасяване. Той завеждаше при Христа съвършени — области, градове, села и народи. Затова нека замлъкнат нашите похвали, защото сам Бог го хвали, казвайки: "Добрият пастир и душата си дава за овцете." А и Павел му е изплел венец, когато е казал: "Такъв архиерей ни трябваше."
Нека прочее тук да бъде краят на моето слово за Евтимий, дето е краят на неговия живот, по-точно краят на страданията и началото на живота му в Христа, какъвто нека и ние всички да получим чрез благодатта и човеколюбието на нашия Господ Иисус Христос, комуто — заедно с безначалния Му Отец и пресветия Му животворящ Дух — слава, чест, власт и поклонение сега и винаги и навеки! Амин!


Бележки

"Похвално слово за Евтимий" се окачествява в съвременната наука като "най-значителното произведение на Григорий Цамблак, което синтезира в себе си всичките му най-характерни качества на писател" (Срв. История на българската литература. Том I, с. 335) и същевременно като "единственото чисто и ярко българско произведение на писателя", "българско по тематика, по съдържание, по дух и герои, по засегнати събития, по цел, по атмосфера" (Срв. встъпителната студия на П. Русев в: П. Русев, Ив. Гълъбов, А. Давидов Г. Данчев. Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак. София, 1971, с. 9).
Създадено е по всяка вероятност в периода 1414—1418, по време на пребиваването на Цамблак в Русия. Не е известно нищо по-конкретно около възникването му, освен признанието на автора, че е използувал свидетелства на монаси от Студийския манастир в Цариград, от Великата Лаврата на св. Атанасий в Атон и "от цялата Атонска планина". Васил Златарски приема, че един от информаторите на св. Григорий Цамблак е бил Константин Костенечки, който се среща с него в Сърбия след престоя си в Бачковския .манастир, и че Словото е написано в Сърбия към 1408 година. (Срв. "Де и кога е бил .заточен и умрял българският патриарх Евтимий?". — В: Летопис на БКД, кн. VI (1905). София, 1906, с. 146—147). Опит да внесе някои уточнения около замисъла на Цамблак прави П. Русев (Цит. публикация, с. 18—21): според него Похвалното слово е било съчинено, за да се произнесе пред българи — може би в Южна Русия или в Молдавия, където по онова време са се намирали български емигранти; не е изключено конкретният повод да е било тържественото провъзгласяване на св. Евтимий за светец, и то не непосредствено след смъртта му (приема се, че св. Евтимий умира в самото начало на XV в.). В такъв случай остава неясно защо Цамблак не споменава нищо за последните години на своя учител — въпрос, който занимава още П. Сырку.
Историческата стойност на произведението е обсъждана многократно. Най-скептичен в оценката си е К. Радченко. Той намира, че словото съдържа малко факти от живота на св. Евтимий, при това не всякога достоверни; че Цамблак "не сваля очи" от житието на Теодосий Търновски, написано от патриарх Калист, което фактически приспособява към живота на своя учител; че съобщеното за св. Евтимий е "твърде общо", а прочутата сцена на раздялата му с търновското население е "твърде театрална" и "мелодраматична", за да бъде правдива, и т. н. (В: Религиозное и литературное движение в Болгарии в епоху перед турецким завоеванием. Киев, 1898, с. 247—252).
Без да е така крайно, мнението на Е. Калужняцки говори за подобни впечатления. Едва в последните двадесетина години, в съответствие с установяващия се нов методологически подход към средновековните литературни явления, словото получи и ново тълкуване като исторически извор с качества на първостепенен паметник на литературата и на българския книжовен език от края на XIV — началото на XV в. (Вж. В. Велчев. Творчеството на Григорий Цамблак в светлината на южнославянския предренесанс. — В: Език и литература, 1961 / I,. 2, с. 16—38; Ив. Гълъбов. Цамблаковото слово за Евтимий и бъчгарскнят книжовен език в края на XIV в. — В: Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак, с. 55—90; Л. В. Горина. Похвальное слово Евфимию Тмрновскому Григория Цамблака как исторический источиик. — В: Славянские культурм и Балкани. 1. IX—XVII в. София, 1978, с. 340—347; И. Петкова. Личност и народ в Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак. — В: Търновска книжовна школа. 2. Ученици и последователи, с. 478—483; Л. Селимски. Бележки за езика на Словото на Цамблак за Евтимий. — В: Търновска книжовна школа. 2. Ученици и последователи, с. 359—372, и др.).
"Похвално слово за Евтимий" е познато по пет преписа: Московски от XVI в. (от сбирката на Н. П. Румянцев, №3171 в Държ. библиотека "В. И. Ленин" в Москва); Вилненски от XVI в. (№ 104 от Държ. библиотека във Вилно); Ленинградски от XVII в. (№ 205 в Публичната библиотека в Ленинград); Барсов от XVI в. (№ 350 от сбирката на Е. В. Барсов в Държавния исторически музей в Москва); Овчинников от XVI в. (№261 от сбирката на А. Н. Овчинников в Държ. библиотека "В. И.Ленин" в Москва). Последните два са сравнително ново достояние на науката (Вж. А. Давилов. Неизвестен препис на "Похвално слово за Патриарх Евтимий" от Григорий Цамблак. — В: Език и литература, 1968, кн. 5, с. 9—26; Б. Ст. Ангелов. Неизвестен препис на "Похвално слово зя Патриарх Евтимий" от Григорий Цамблак. — В: Език и литература, 1969, кн. 6, с. 57—60).
Издания:
Архим. Леонид. Нова грађа за бугарску историу. — Гласник српског ученог друштва, књ. 31, 1871, с. 243—291;
Е. Кałużniacki. Aus der panegyrischen Literatur der Suedslaven. Wie, 1901, S. 28—60;
П. Русев, Ив. Гълъбов, А. Давидов, Г. Данчев. Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак. София, 1971, с. 113—233 (включително и превод на съвременен български език от А. Давидов, Г. Данчев и П. Русев).
Тук се помества преводът на А. Давидов, Г. Данчев и П. Русев.
Отделни поправки са нанесени според критичните бележки на Ал. Наумов. "Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак" от П. Русев, Ив. Гълъбов, Г. Данчев, А. Давидов. — В: Лит. мисъл, 1973, кн. 1, с. 140—141.

Св. Григорий Богослов (Назиански), архиепископ Цариградски

Тропар, глас 1

Пастырская свирель богословия твоего, риторов победи трубы: якоже бо глубины духа изыскавшу, и доброты вещания приложишася тебе. Но моли Христа Бога, отче Григорие, спастися душам нашим..

Пастирската свирка на твоето богословие,
когато се разгласяше и се предаваха от тебе добри наставления,
тъй като излизаха от глъбините на духа, победиха тръбите на риторите:
но моли Христа Бога, отче Григорий, да се спасят нашите души.

Кондак, глас 3

Богословным языком твоим сплетения риторская разрушивый, славне, Православия одеждею свыше истканною Церковь украсил еси, юже и носящи, с нами зовет твоими чады: радуйся, отче, богословия уме крайнейший.

С твоя богословски език като си разрушил риторските козни, славне,
с одеждата на Православието, свише изтъкана, си украсил Църквата,
която, като си понесъл, с нас, твоите чада, зове:
радвай се, отче прекрасний ум на богословието.

Възхвала, от св. Кирил Философ Славянобългарски

О, Григорие, ти, бидейки човек с тяло, показал си се ангел,
защото твоята уста като един от серафимите прославя Бога
и просвещава вселената с проповедта на правата вяра!
Затова приеми и мен, който падам пред тебе с вяра и любов
и ми бъди учител и просветител!

Житие на светия наш отец Григорий Богослов, патриарх Константинополски

Свети Григорий, св. Василий Велики и брат му св. Григорий Нисийски образуват тризвездието на "тримата Кападокийци". Св. Григорий бил майстор на словото и на стихотворната реч. Сведения за неговия живот ни дават не само писанията на св. Василий Велики и блажени Йероним, но и неговите собствени трудове, особено писмата и автобиографичнирв му стихове. Св. Григорий сам ни е разказал своя живот и то с истински лиричен драматизъм. Любител на безмълвието и богосъзерцанието, устремен с волята си към пустинното богомислие, той бил призован към пастирско служение сред бурята на житейските смутове в Църквата през IV век. Той преминал славния си жизнен път в постоянно насилие над своята лична воля, в непрекъснато смиряване на своите пориви и с винаги наранено сърце.

Св. Григорий се родил в Арианз при Назианз (Кападокия) около 330 година. От най-ранно детство неговите родители – св. Нина и св. Григорий, епископ Назиански Старши – са му наложили "златната вериге на благочестието". Овладян от пламенна и неудържима склонност към науката, с по-младия си брат Кесарий той започнал образованието си в близкия Назианз и го продължил в Кесария Кападокийска, където за пръв път се срещнал в Василий Велики. След кратък престой тук св. Григорий пристагнал в Александрия, където брат му Кесарий изучавал медицина. Но целта на бъдещия велик богослов е по-голямата наука. Затова той оставил брат си и отишъл в 349 г. в Атина. По пътя за елинската столица, сред смъртната заплаха на бушуващите вълни, св. Григорий повторил обета на майка си да се посвети на Бога.

В Атина той намира повече отколкото търсил. "Аз търсих там красноречие и намерих щастие, защото там намерих Василий. Аз заприличах на Саул, който търсил ослици, а си намерил царство (1Цар. 9:3,10). Случайната придобивка се оказва по-висока, отколкото главната цел..." Свети Григорий и Василий Велики свързали най-тесните връзки на взаимно доверие и привързаност. Те могли да кажат за себе си: "С единомислие ходихме в Божия дом" (Пс. 54:15). "У нас всичко беше общо – казва св. Григорий, - и едната душа свързваше това, което разделяха телата..." Чувствителната, кротка и впечатлителна душа на св. Григорий се нуждаела от привързаност и обич, а дружбата с Василий била най-нежната от всички му привързаности. В шумната и душегубна Атина двамата приятели знаели само два пътя: единият ги водел към християнските храмове, а другият – към учителите на външните науки.

Свършили се годините на учението и странстването. След многогодишно отсъствие и двамата трябвало да се завърнат в родните места. Върнал се св. Григорий с решителна готовност да положи в нозете на Христа всичките си насъбрани знания, за да отстъпят те място на словото на великия Бог. Не веднъж и не лесно намерил той лекия и гладък път

"Идваха в ума ми Илия Тесвитянинът (3Цар. 17:1), великият Кармил (3Цар. 18:17-46), необичайната храна и пустинята на Предтеча (Мат. 3:1-4). Надделяваше от друга страна любовта към божествените книги и черпената от тях светлина на духа, а такова занимание не е работа за пустинята и безмълвието. Много пъти се люшках аз насам–нататък и накрай умирих желанията си и бродещият ум се установи по средата".

Смущавала го още и неговата нежна и гореща обич към родителите му – "тя ме теглеше като товар към земята". Той останал в родителския дом и споделял домашните грижи на майка си и баща си. Но и сред мирските залисии той се стараел да води съзерцателен живот, като възприел от отшелниците углъбеността на техния ум, а от миряните – старанието да бъде полезен на обществото.

Св. Григорий прекарвал безсънни нощи в молитви и размишления, а благочестивото му въображение го отнасяло към отдалечените пустини на Понт, където се трудил и предавал на безмълвие светият му приятел Василий "в съжителство с Бога, покрит от облак като един от старозаветните мъдреци". Около него се събирали неколцина ревнители на подвига на духовното бдение – "ангелоподобни лица, които стоейки на нозе, призовават Бога в псалми и възнасят сърцата си към Него с песнопения, отправяйки общи славословия от много уста..."

За малко се удало на св. Григорий да вкуси насладата на пустинното безмълвие в Понт. Родителският зов скоро го върнал в света и против желанието му, както и по силното настояване на назианците, баща му го възвел на един от най-високите престоли – в 361 или 362 година го ръкоположил за свещеник.

"При тази принуда аз затъгувах така силно, че забравих всичко – другари, родители, отечество, род и като ужилен от насекомо вол заминах за Понт, като се надявах у божествения приятел да намеря лекарство против горестта".

И той го намерил там. Единствено времето смекчило чувството за злощастие. Завърнал се в Низианз, той приел върху себе си пастирските задължения, чието величие и товар така ясно съзнавал.

Синовното послушание пак надмогнало у него любовта към безмълвието: той споделял епископските трудове на своя родител. А в 372 година Василий Велики го ръкоположил за епископ на Сасима. В този град той наистина отишъл, но не се и приближил до дадената му църква поради арианска съпротива. "Нито веднъж не извърших там богослужение, не се молих с народа, не възложих ръце нито на едного от клириците" – казва св. Григорий.

По новата просба на баща си той се върнал в Низианз и вече като епископ му помагал в дълбоката му старост. След неговата смърт в 374 година младият епископ Григорий не пожелал да заеме неговото място, макар да управлявал паството до избора на нов епископ.

Най-после и за него дошла свободата да разполага със себе си, и той, "като беглец" се уединил в Селевкия при храма "Св. Текла", където искал да се отдаде на самота и съзерцание. И това не продължило много. Този път той трябвало да отстъпи пред призива на православните жители на столицата и да преустрои стопената от арианските императори Цариградска православна църква.

Между 379 и 381 година настъпил върховният момент от неговия живот.

"Приканиха ме да стана помощник на народа, защитник на Словото, да орося със струите на благочестието изсушените, но все още зеленеещи души, с хранителността на елея да засиля светлината в светилниците, да разкъсам с твърдото учение паяжините – тези гнили вериги на многосръчните словоплетници, които са смешни за крепките, но впримчват лекомислените".

"Не по добра воля, а насилствено увлечен от други", св. Григорий се явил в Цариград като защитник на Словото. Той не намерил тук нито един православен храм: всички били заграбени от еретиците – ариани. Наложило се да извършва божествената служба в частен дом, в бедна къща. Така възникнал храмът "Анастасия" – "Възкресение", в който "Троическият Богослов" произнесъл своите знаменити и благодатни слова на богословието, разкрил и изповядал неизречимите тайни на Божественото триединство и възкресил православието в Цариград. Тези слова му спечелили названието "Богослов". Чрез тях той оживил, ободрил и събрал разпръснатите овци на истинското словесно Христово стадо.

На 27 май 380 г. св. Григорий Богослов бил тържествено утвърден в църквата "Св. апостоли" за цариградски архиепископ от император Теодосий І (379-395) и потвърден на ІІ вселенски събор в 381 г., който бил открит под негово председателство и на който възтържествувало православието.

Св. Григорий напуска Константинопол. Ръкопис от XI в. (Codex Taphou 14).
Съхранява се в библиотеката на Гръцката патриархия в Йерусалим. Източник: eikastikon.gr

Но блясъкът не продължил много. Скоро той трябвало да напусне заслужения с толкова пастирски подвизи престол и мястото на "общата победа". Съмнителни произшествия и интриги му дали повод да подаде оставката си и през юни 381 година се завърнал в родния Низианз. Той завеждал вдовстващата там катедра до 383 година, докато избрали Евлалий, и след това окончателно се оттеглил в наследственото си имение в Арианз.

Св. Григорий притежавал дълбоко благочестие и високи дарования. Той бил една съзерцателна поетическа натура, чувствителен и примирителен. Остатъка от дните си той прекарал в мечтаното безмълвие, в песнословия на неизказаното Божество, на неразделната и единосъща Троица.

В началото на седмото десетилетие от своя живот той склопил очи към 390 година.

Църквата облажава св. Григорий като "Троически Богослов", като "таинник на Св. Троица". Църквата пази и следва неговото богословско учение, което разкрива със словата на философстващия разум възвишените истини на апостолската проповед.

По отношение на християнската мисия всред славяните и на славянската писменост той трябва да бъде отбелязан като най-големият от древните отци любимец на св. Константин–Кирил Философ, който изучавал дори наизуст неговите произведения и написал похвала в негова чест.

© Жития на светиите, Синодално издателство, 1991 година.

Слово за въчеловечаването на Словото и за явяването Му чрез тяло пред нас

Бележки относно настоящата публикация.
Подзаглавията и разделянето на части и глави не са от автора. Преводът е любителски и се препоръчва само за общо запознаване с това съчинение на св. Атанасий. Желаещите да изучават професионално "За Въплъщението", трябва да ползват приложения оригинал или поне да се консултират със специалисти. Самият превод не е правен от оригиналния гръцки текст, а от няколко английски и един руски превод за сравнение (предимно от превода под редакцията на Филип Шаф и Хенри Уейс издаден през 1885-та година в Единбург - Athanasius: Select Works and Letters, T&T Clark, Edinburgh).

Виж също: Saint Athanasius On the Incarnation; Св. Афанасий "Слово о воплощении Слова и пришествии Его к нам во плоти"

Предговор към един от съвременните английски преводи на "За Въплъщението" -
К.С. Луис

Навред битува една твърде странна идея, че древните произведения трябва да се четат само от професионалистите, а дилетантите трябва да се задоволяват със съвременни книги. Така, като преподавател по английска литература, аз откривам, че ако средностатистическият студент реши да потърси нещо във връзка с платонизма, последното нещо, което му минава през ума е да свали превод на Платоновите "Диалози" от библиотечния рафт и да прочете "Пирът". Студентът по-скоро би изчел някоя досадна съвременна книга, в която на фона на десет пъти повече текст и едва по веднъж на дузина страници измежду предъвкванията за всякакви "-изми" и влияния, ще се споменава какво всъщност е казал Платон. В действителност това е една доста мила грешка, тъй като е проява на смирение. Студентът се притеснява да срещне един от великите философи лице в лице. Той се чувства незрял и си мисли, че няма да е в състояние да го разбере. Да можеше само да знае, че великият мъж именно поради величието си е далеч по-разбираем отколкото съвременния негов критик. И най-простоватият студент е в състояние да разбере, ако не всичко, то поне болшинството от думите на Платон, но някои съвременни книги върху платонизма са неразбираеми за почти всички читатели. По тази причина, едно от основните ми усилия като преподавател винаги е било да убеждавам младежите, че прякото запознаване е не само по-ценно като придобивка от информацията от втора ръка, но обикновено е по-лесно и по-приятно за придобиване.

Това объркано предпочитание към съвременните книги и тази свенливост пред старите не са никъде другаде така дълбоко загнездени, както в богословието. На която и група миряни, заети с подобно изучаване да се спрете, можете да бъдете почти сигурни, че те изучават не св. Лука, нито св. Павел, нито бл. Августин, нито пък Тома Аквински, Хукър или Бътлър, а господата Бердяев, Маритен, Нийбур, или пък г-ца Сейърс, или дори самия мен.

На мен това ми изглежда като обърнато съвсем наопаки. Естествено като писател, аз не желая обикновеният читател да не чете съвременни книги. Но ако ще трябва да избира дали да чете само стари, или само нови книги, аз ще го посъветвам да чете старите. И ще дам такъв съвет, именно защото като аматьор, той е много по-беззащитен от професионалиста пред опасностите на една селективна диета от съвременна литература. Новите книги са все още в своя изпитателен период и аматьорите не се намират в позиция да ги преценяват. Тези книги трябва да бъдат проверявани спрямо огромното богатство на християнската мисъл през вековете, за да могат всичките им скрити следствия (често неподозирани и от самия автор) да бъдат извадени наяве. Често те не могат да бъдат разбрани напълно без познаването на множество други съвременни книги. Ако в единайсет часа се присъедините към разговор, започнал в осем, често няма да разбирате пълното значение на онова, което се говори. Изказвания, които ви се струват напълно нормални, ще предизвикват без да разбирате защо, смях или раздразнение, а причината, естествено ще бъде, че по-раншното развитие на разговора вече им е определило специално място. По същия начин изречения в една съвременна книга, които изглеждат съвсем обикновени, могат да бъдат насочени към някоя друга книга и вие можете да се подведете да приемете нещо, което бихте отхвърлили с възмущение, ако знаехте истинското му значение. Единствената предпазна мярка, е да притежавате като мерило едно ядро от чисто християнство (или както го нарича Бакстър "обикновено християнство"), което да поставя текущите противопоставяния в тяхната правилна перспектива. Такова мерило е възможно да се придобие единствено от старите книги. Едно добро правило би било след всяка нова книга никога да не си позволявате друга нова, преди междувременно да сте прочели и една стара. Ако това ви дойде твърде много, би трябвало да четете поне по една стара книга на всеки три нови.

Всяка епоха има своя собствен облик. Тя е забележително добра в съзирането на определени истини и особено податлива към допускането на определени грешки. Всички ние, следователно, се нуждаем от книгите, които са в състояние да коригират характерните за нашата собствена епоха грешки. А това ще рече старите книги. Всички съвременни автори споделят донякъде съвременния облик – дори и тези като мен, които са му най-отявлените противници. Когато чета противопоставянията в предходни нам епохи, нищо не ми прави по-силно впечатление от факта, че и двете страни приемат за даденост множество неща, които ние днес бихме отхвърлили абсолютно. Те са мислели, че са такава пълна противоположност една на друга, колкото изобщо е възможно за двама опоненти, но в действителност през цялото време те са били тайни съюзници – съюзени срещу по-раншните и по-сетнешни епохи благодарение на солидното количество споделяни виждания. Можем да бъдем сигурни, че характерното заслепение на двайсти век – заслепение, за което потомците ни ще се чудят "Как изобщо са могли да мислят така?", ще бъде нещо, за което изобщо не сме и подозирали, и по отношение на което цари безпроблемно единодушие между Хитлер и Рузвелт или между Хърбърт Уелс и Чарлз Барт. Никой от нас не е в състояние напълно да се предпази от това заслепение, но със сигурност ще го утежним и ще отслабим бдителността си спрямо него, ако четем само съвременни книги. Където са правдиви, те ще ни навеждат към истини, които така или иначе почти сме съзнавали. Където са в грешка, те ще утежняват заблудата, от която и без това сме сериозно болни. Единственото противодействие е да не пречим на чистия морски бриз на столетията да полъхва през умовете ни, а това може да стане единствено чрез четенето на стари книги. Не че в миналото се таи някаква магия. Тогава хората не са били по-умни от сега. Правили са също толкова грешки, колкото и ние днес. Но не и същите грешки. Те не биха се ласкали от грешките, допускани от нас сега, нито пък техните грешки, след като вече са станали явни, ще ни застрашат. Две глави е по-добре от една, не защото някоя от тях е незаблудима, а защото е по-малко вероятно и двете да се заблудят в една и съща насока. Със сигурност книгите от бъдещето ще представляват също толкова добър коректив като книгите от миналото, но за съжаление няма как да се сдобием с тях.

Самият аз бях въвлечен в четенето на класическите християнски автори почти случайно – в резултат от филологическото си образование. Прочетох някои като Хукър, Хърбърт, Трахерн, Тейлър и Бънян, просто защото самите те са велики английски писатели. Други като Боеций, бл. Августин, Тома Аквински и Данте – понеже бяха оказвали "влияние". Джордж Макдоналд открих сам на шестнайсетгодишна възраст и никога не съм се отмятал от верността си към него, макар дълго да се опитвах да игнорирам неговото християнство. Както и сами забелязвате, гореизброените са една пъстра смесица – представители на много църкви, култури и епохи. И това ме отвежда до още една причина за четенето им. Разцепленията в християнството са неоспорими и някои от тези автори застават на съвсем крайни позиции. Но ако някой се изкушава да мисли (както може да се очаква при четящите само съвременни книги) как "християнство" е дума с толкова много значения, че вече не означава нищо, може да се убеди без всякакво съмнение, че това не е така, като просто прекрачи извън рамките на своя век. Наложено срещу аршина на вековете, "обикновеното християнство" се оказва не една блудкава интерденоминационна мъгла, а нещо позитивно, самостоятелно и необозримо. Изпитах това на собствения си гръб. През годините, когато все още ненавиждах християнството, аз се научих да разпознавам също като някоя привична миризма онова почти неизменно нещо, което ме посрещаше ту у пуритана Бънян, ту у англиканеца Хукър, ту у томиста Данте. То беше налице (подправено с мед и цветя) у Франсоа де Сал, беше налице (тържествено и непретенциозно) у Спенсър и Уолтън, беше налице (сурово, но мъжествено) и у Паскал и Джонсън, и пак – с лек и плашещ привкус на Небето, у Воган, Бьоме и Трахерн. Човек не можеше да се укрие от него в урбанистичната трезвост на осемнайсти век – Лоу и Бътлър стояха като два лъва на пътя. Не можа да го удържи и предполагаемото "езичество" на Елизабетинската епоха – то причакваше в засада именно там, където човек би се чувствал в безопасност – насред Вълшебните Кралици и Аркадия. То разбира се, беше разнолико, и все пак, в края на краищата – все същото – невъзможно да се сбърка, нито да бъде избегнато – уханието, което е смъртоносно за нас докато не му позволим да стане наш живот:

Убийствен полъх,
Идещ от земя отвъд.

С право трябва да се притесняваме, и срамуваме, от разцепленията в християнството. Онези, които винаги са живели в пределите на християнството, могат да се обезсърчат твърде лесно. Разцепленията са зло, но тези хора нямат представа как изглеждат нещата отвън. Гледано отдалеч, онова, което остава незасегнато въпреки разцепленията, продължава да изглежда (както е и в действителност) като необятно, страховито единство. Аз знам, понеже го изпитах, враговете ни също го знаят. Това единство може да бъде открито от всеки, които пристъпи извън собствената си епоха. Не е достатъчно, но е повече, отколкото сте си представяли до този момент. И вече добре пропити от него, ако се решите да издигнете глас, ще станете свидетели на нещо забавно. Ще ви смятат за папист, докато в действителност възпроизвеждате Бънян; за пантеист, докато цитирате Аквински, и така нататък. Защото вече ще сте стъпили на големия равен виадукт, който прекосява вековете и който от равнините изглежда твърде висок, от планините – твърде нисък, твърде тесен в сравнение с мочурищата и твърде широк в сравнение с козите пътеки.

Настоящата книга е нещо като експеримент. Този превод е предназначен за читателите като цяло, а не само за изучаващите богословие. Ако има успех, вероятно ще го последват преводи и на други от великите творби на християнството. На пазара вече са излезли преводи на Теология Германика, на Подражанието, на Стълбицата на съвършенството и на Откровенията на Джулиана от Норуич и са много ценни, макар някои от тях да не са кой знае колко академични. Видно е обаче, че всички те са по-скоро молитвени, отколкото доктринални книги. Но миряните трябва и да се образоват освен да се увещават, а в нашата епоха нуждата от знание е особено належаща. Изобщо няма да се опитвам да правя явно разграничение между двата типа книги. Колкото до самия мен, аз съм склонен да считам доктриналните книги често за по-полезни при молитвите, отколкото молитвените книги и подозирам, че същото преживяване може да очаква и мнозина други. Вярвам, че доста хора, които се жалват как "нищо не се получава", когато седнат или коленичат с молитвена книга, ще открият как сърцето запява без подкана докато си проправят път през някой богословски гъсталак с лула между зъбите и писалка в ръка.

Това е добър превод на една велика книга. Св. Атанасий е потърпевш в очите на общественото мнение, което е свързано с едно изречение в "Атанасиевия Символ на вярата". Няма да се спирам подробно на факта, че този труд не е точно Символ на вярата, и че не е писан от Св. Атанасий, защото го смятам за прекрасна творба. Оскърблението е в следното изречение: "И освен ако някой не пази тази вяра пълна и неосквернена, той бездруго ще погине навеки." И постоянно го разбират неправилно. Отправната дума е "пази" – не "придобие", нито "повярва", а "пази". На практика авторът не говори за невярващи, а за отстъпници; не за онези, които никога не са чували за Христа, нито дори за онези, които са разбрали неправилно и са отказали да Го последват, а за онези, които наистина са разбрали и наистина са повярвали, но са се оставили под натиска на леност или увлечение, или каквото и да било друго прието от тях объркване, да бъдат повлечени в суб-християнския начин на мислене. Тези думи са предупреждение против любопитното съвременно схващане, че всякакви и независимо как предизвикани промени, щом са промени във вярата, задължително са освободени от вина. Но това не е моята непосредствена грижа. Споменавам "Символа на вярата, (често приписван) на Св. Атанасий" само колкото да отстраня от пътя на читателя едно привидение и да поставя истинския Атанасий на мястото му. Епитафът му е "Атанасий срещу света". Ние също се гордеем как и нашата страна неведнъж се е противопоставяла на света. Атанасий е сторил същото. Неговото е било в защита на доктрината за Троицата "пълна и неосквернена", когато е изглеждало как сякаш целият цивилизован свят изпада от християнството в религията на Арий – една от онези "разумни" съчинени религии, които толкова се препоръчват днес и които тогава, както и сега, са наброявали между своите привърженици множество високообразовани клирици. Неговата слава е в това, че не се е движил според вятъра. Негова награда е, че той остава изправен и сега, когато онези някогашни ветрове, както става и с всички ветрове, са отдавна отминали.

Когато за пръв път отворих "За Въплъщението", аз открих много бързо и лесно, че чета истински шедьовър. Знам твърде малко "християнски" гръцки извън Новия Завет и очаквах затруднения.

За свое изумление, открих, че е леко за четене почти като Ксенофон, а само един гениален ум би могъл да пише, и то през четвърти век, с такава класическа простота по такава тема. Всяка прочетена страница потвърждаваше това ми впечатление. Неговият подход към чудесата е болезнено належащ днес, бидейки окончателен отговор към онези, които възразяват срещу тях като "произволни и безсмислени нарушения на природните закони". Тук чудесата са представени като преразказване, но с главни букви, на същото послание, което и природата изписва със своя нестроен и навързан почерк – именно онези действия, които трябва да се очакват от Него, Който Е толкова пълен с живот, че когато решава да умре, Му се налага да "заеме умирането от други"*. И наистина цялата книга е картина на Дървото на Живота – знойна и златна книга, изпълнена с увереност и приповдигнатост. Признавам, че днес не сме в състояние да оценим пълната й увереност. Не сме в състояние със същата сигурност, която Атанасий приема за нещо прозаично, да посочим висшите добродетели на християнския живот и жизнерадостния, почти насмешлив кураж на християнското мъченичество като доказателство за своите доктрини. Но който и да е виновен за това, той не е и Атанасий.

Преводачката познава толкова по-добре от мен "християнския" гръцки, че ще бъде неуместно да хваля качествата на превода й. На мен ми изглежда издържан в добрата традиция на английските преводи. Не мисля, че читателят ще открие тук някакви следи от онова "прашно" качество, което толкова често присъства в съвременните преводи на древни текстове. Това поне ще се забележи от четящите на английски. Онези, които сравняват превода с оригинала, ще могат да оценят колко мисъл и талант се крие в лингвистични находки като например онова "тези умници" още на първата страница.

К.С. Луис
* (21) "Той не приел Сам, а получил от ръцете на други…"






Глава 1. Творение и падение

1. В своята предходна книга1 обърнахме достатъчно внимание на някои от многото прояви на идолската измама у езичниците и демонското им страхопочитание. Разяснено бе как се е появило това първоначално, а именно, че хората са измислили за себе си идолите поради своята греховност. С помощта на Божията благодат взехме предвид и божествеността на Словото на Отца, на промисъла Му към всичко и на Неговата сила; както и, че благият Отец с Него дава порядък на всичко, благодарение на Него всичко се движи и в Него получава живот.

Сега, Макарие, който си възлюбил истинно Христа, ще трябва да сторим крачка по-напред във вярата на нашето свято изповедание и да разгледаме още как Словото е станало Човек, а също и Неговото божествено Явяване сред нас, което евреите злословят, гърците подиграват, но ние превъзнасяме; за да може въпреки привидното принизено състояние на Словото, твоята собствена любов и преданост към Него да се увеличат. Понеже колкото повече презрение изливат невярващите върху Него, толкова повече свидетелства дава Той за Своята собствена Божественост, тъй като Той не просто Сам представя за възможно онова, което те грешейки, изкарват невъзможно, но онова, което подиграват като неприлично, Той със Своята собствена благост облича в приличие, и онова, на което тези умници се присмиват като човешко, Той със свойствената Нему мощ явява за божествено като разтурва парадирането на идолите чрез Своята привидна унизеност на кръста и тихо и потайно спечелва невярващи и присмивачи да признаят Неговата божественост и власт.

Но за да се обсъжда този въпрос, е необходимо да се припомни казаното отпреди, за да може хем да не пропуснеш да разбереш причината за телесното явяване на Словото на Отца – такова велико и превъзвишено, хем да не счетеш, че Спасителят е обитавал тяло като следствие от Своята собствена природа, но че бидейки безтелесно по природа, изначалното Слово поради любовта и благостта на Неговия Отец ни е било явено в човешко тяло за наше спасение.

Подходящо е тогава да започнем излагането на този въпрос със сътворението на света и с Бог, неговия Творец, за да може основателно да се проумее как обновлението на творението е било извършено от Същото онова Слово, Което го е и сътворило изначално. Така ще се яви, че няма несъгласуваност Отецът да е произвел неговото спасение чрез Същия, посредством Когото Той го и сътворил.

2. По създаването на вселената и сътворяването на всички неща, мнозина са приемали различни възгледи и всеки човек е излагал закона по свой собствен вкус. Някои говорят как всички неща са произлезли от само себе си и по воля на случайността, като например епикурейците, които в своето самопрезрение ни казват как зад вселената не съществува промисъл, противоречейки на явните факти и опита. Защото ако, както казват те, всичко беше възникнало самостоятелно и без замисъл, щеше да следва, че всичко съществува по един начин, така че да е еднородно и без никаква отлика; понеже във връзка с единството на нещата би следвало всичко да трябва да е слънце или луна, а по отношение на човеците, би следвало цялото да трябва да е ръка или око или крак, но това никак не е така – напротив, ние виждаме различаване на слънце, луна и земя, и още веднъж по отношение на човешкото тяло – на крак, ръка и глава. Но такова отличително устройство като настоящото ни говори не за техния спонтанен произход, а за причина, която ги предхожда, от която причина е възможно да осъзнаем Бог като Устроителя и Твореца на всичко.

Други пък, включително Платон, който е на такава почит сред гърците, твърдят, че Бог е направил света от вече съществуваща и несътворена материя, понеже Бог не можел да направи нищо, ако материалното вече не съществувало, също както и дървесината трябва вече да съществува и да е налице за дърводелеца, за да може той изобщо да работи. Но говорейки така, те не осъзнават, че налагат на Бог ограничения, защото ако Сам Той не е причината за материята, а прави неща единствено от предварително съществуваща материя, означава че Той е слаб, понеже е неспособен да направи нищо от правените неща без материята, също както, без съмнение, е слабост и за дърводелеца да не може да направи нищо от необходимото, без своята дървесина. При такова разсъждение, ако материята не е съществувала, Бог не би направил нищо; и как би могло Той да бъде наричан Създател и Творец, ако Той дължи Своята способност да твори на някакъв друг източник, а именно на материята? Тъй че, ако това беше така, по тяхната теория Бог ще бъде просто занаятчия, а не Създател от нищо (тоест, ако Той изработваше само от съществуваща материя, а не беше Сам причината за материята), понеже Той не би могъл в какъвто и да е смисъл да бъде наричан Създател, освен ако не е Създател на материята, от която на свой ред са били направени сътворените неща.

Еретиците обаче, си измислят друг творец на всички неща, различен от Отца на нашия Господ Иисус Христос, в дълбоко заслепение дори за словата, които използват. Понеже когато Господ казва на евреите: "не сте ли чели, че Оня, Който отначало ги сътвори, мъж и жена ги сътвори и каза: ‘затова ще остави човек баща и майка и ще се прилепи до жена си, и ще бъдат двамата една плът?’", а след това по отношение на Създателя казва: "Прочее, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва"2, как тогава тези люде считат творението за независимо от Отца? Или пък, по думите на св. Иоан, който казва, без да прави изключение: "Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало"3, как би могъл творецът да бъде някой друг, различен от Отца на Христа?

3. Такива са техните суетни размишления, но божественото учение и вярата според Христа заклеймяват глупавите им слова като безбожие, понеже е знайно, че нито от само себе си, тъй като преднамереност не липсва, нито от предсъществуваща материя, тъй като Бог не е слаб, а от нищото, и без тя да притежава каквото и да било предходно битие, Бог е направил вселената да съществува чрез Своето слово, както Той казва първо чрез Мойсей: "В начало Бог сътвори небето и земята"4; и отново чрез тази най-поучителна книга на Пастира5: "Преди всичко вярвай, че има Един Бог, Който е създал и устроил всичко и го е извел от небитие в битие.", на което и Павел указва, когато говори: "Чрез вяра проумяваме, че вековете са устроени по Божия дума и че от невидимото произлезе видимото."6

А понеже Бог е благ, или по-скоро понеже се явява източник на всяка благост, нито пък някой, който е благ може да се скъпи за нещо; без, следователно, да се скъпи за ничие съществуване, Той е сътворил всички неща от нищо чрез Своето собствено Слово – нашия Господ Иисус Христос, и като запазил измежду тях особено милосърдие за човешкия род7 над всичките неща по земята, и като виждал неспособността им поради начина на техния произход, да продължат все така, Той им дарувал допълнителен дар, и не само сътворил човека, както сторил с неразумните същества на земята, но ги сътворил по Своя собствен образ, като им дал дял дори от силата на Своето собствено Слово, така че притежавайки нещо като отражение на Словото и сами бидейки създадени разумни, те да могат да пребъдват завинаги в благословение като живеят истинния живот, принадлежащ на светиите в рая.

Но също тъй знаейки как човешката воля можела да свърне по всякакъв път, Бог още отпърво оградил дадената им благодат чрез закон и чрез мястото, където ги поставил, понеже Той ги поселил в Своя собствен рай и им наложил едничко запрещение: така че, ако опазели благодатта и останели добри, те можели да съхранят райския живот – без скръб или болка или загриженост, при обещанието в крайна сметка за безсмъртие в небесата, но ако се отклонели накриво и станели порочни, да знаят, че попадат под онова тление на смъртта, което им се полага по природа: да не останат повече в рая, а изхвърлени навън от него, от тогаз насетне да умират и да пребъдват в смърт и в тление.

За това ни предупреждава и Светото Писание, съобщавайки от Божие Име: "От всяко дърво в градината ще ядеш; а от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него; защото в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш."8 Но под "Бездруго ще умреш" – какво друго би могло да се има предвид, освен че не само ще умреш, но и завинаги ще останеш да пребъдваш в тлението на смъртта?

4. Ти може би се чудиш по каква ли причина, когато уж възнамерявахме да говорим за Въплъщението на Словото, сега обсъждаме произхода на човеците, но това също спада точно към целта на нашия труд, понеже говорейки за явяването на Спасителя сред нас, ние трябва също така да говорим и за произхода на човеците, за да осъзнаеш как причината за Неговото слизане от небесата сме ние, и че нашето престъпление е призовало любовта на Словото, така че Той да побърза както да ни помогне, така и да се яви сред нас. Защото ние сме причината Той да се въплъти и заради нашето спасение Той постъпил с такава любов, че се е и явил, и родил – дори в човешко тяло, защото Бог е сътворил човека по такъв начин и е искал той да пребъде в нетление, но човеците, след като се отвърнали и отхвърлили съзерцанието на Бога, и измисляли и творили зло за самите себе си, както беше отбелязано в предходния труд, получили осъждането на смърт, с което били заплашени и оттогаз насетне вместо да останат както били сътворени, те наченали да се покваряват според делата си и смъртта изцяло ги подчинила под своя власт9, понеже престъпването на заповедта ги връщало обратно към тяхното природно състояние; тъй че, както в началото те дошли от небитието в битие, така и сега, както може да се очаква, били на път да се върнат чрез тление отново към небитието.

Защото ако човеците са били извикани към битие от предходното си естествено състояние на небитие чрез Съществуванието и любовта на Словото, неизбежно следва, че щом изгубили познанието за Бога и били върнати обратно към небитие, понеже не злото, а доброто е битие, те трябвало, понеже получавали своето битие от Бог, Който Е, да бъдат вечно лишени дори от битие, с други думи, те трябвало да се разсипят и да пребъдват в смърт и тление. Защото човекът по природа е смъртен, тъй като е бил сътворен от нищото, но поради подобието си на Него, Който Е, и ако съхранява това подобие чрез постоянстване в познаването Му, то тогава той би прекратил своето природно тление и би останал нетленен, както говори и Премъдростта10: "... а да пазиш законите (й) е залог за безсмъртие." А бидейки безсмъртен, той би живял занапред като Бог, за което според мен говори и Светото Писание: "Аз рекох: вие сте богове, вие сте всички синове на Всевишния; но вие ще умрете като човеци, и ще паднете като всички князе."11

5. Бог не само ни сътворил от нищо, но богато ни дарувал чрез благодатта на Словото, живот в съответствие с Бога, обаче човеците като отхвърлили вечните неща, и обръщайки се по съвет на дявола към тленните, се превърнали в причината за собственото си тление в смърт, бидейки, както казах преди, тленни по природа, макар и предназначени по благодатта на своята причастност в Словото да се откъснат от природното си състояние, ако се съхранели добри; защото поради пребиваването на Словото с тях дори тяхното природно тление не можело да ги застигне, както говори и Премъдростта: "Бог е създал човека за нетление и го е направил образ на Своето вечно битие; ала по завист от дявола влезе в тоя свят смъртта." 12

Но когато това станало, човеците започнали да умират, а тлението взело да ги надвива и да господарува над тях дори в още по-голяма от свойствената му степен, защото поради престъпването на заповедта разполагало и със заплахата на Божеството като допълнително преимущество срещу тях.

И дори в своите грехове човеците не се спрели пред никакви граници, но вървели постепенно от лошо към по-лошо - изобретявайки в началото злото и навличайки си така смърт и тление, те отпосле като се предали на неправдата и надхвърлили всякакво беззаконие, и като не се спирали пред никакво злодеяние, но непрестанно измисляли всякакви нови видове злодейства, те станали ненаситни в съгрешаването. Понеже навсякъде имало прелюбодеяния и кражби, убийства и грабежи изпълнили цялата земя, а колкото до корупция и неправда - законът се пренебрегвал и всякакви престъпления се извършвали навсякъде - както по отделно, така и съвкупно. Градове воювали с градове, народи се надигали против народи и цялата земя се раздирала от народни разпри и сражения като всеки човек се надпреварвал с другите в беззаконие. Дори престъпленията против природата не били непознати, но както говори апостолът и свидетел на Христа: "Жените им замениха естественото употребление с противоестествено; също и мъжете, като оставиха естественото употребление на женския пол, разпалиха се с похоти един към други, и вършеха срамотии мъже на мъже, та получаваха в себе си отплата, каквато подобаваше на тяхната заблуда."13

[ ОБРАТНО ГОРЕ ]




Глава 2. Божествената дилема и нейното разрешение във Въплъщението

6. По тази причина, понеже смъртта надделяла над човеците и тлението владеело над тях, човешкият род погивал, разумният човек, сътворен по Божия образ, чезнел и Божието дело се подривало, защото смъртта, както вече казах, получила оттогаз насетне законна14 власт над нас, а от закона не можело да се избяга, тъй като бил положен от Бога поради престъплението15, и резултатът бил наистина както чудовищен, така и неподобаващ. Защото, от една страна, би било чудовищно Бог да се окаже неистинен след като веднъж е казал; тоест, ако след като Той е повелил, че престъпвайки заповедта, човек трябва да умре, след престъплението човекът да не умре, а да се прекърши Божието слово. Понеже Бог не би бил истинен, ако след като е казал, че трябва да умрем, човекът останел жив.

Също така би било неподобаващо съществата, някога сътворени разумни и имали причастност в Словото, да погинат и да се върнат обратно към небитието чрез тление. Защото не би било достойно за Божията благост сътворените от Него неща да трябва да погинат поради измамата, упражнена върху човеците от дявола, а особено пък би било чрезмерно неподобаващо Божието дело в човечеството да трябва да се прекрати, независимо дали поради собствената им небрежност, или поради измамата на злите духове.

И тъй като разумните същества погивали и такива произведения били по пътя на погибелта, какво трябвало да стори Бог в Своята благост? Да позволи на тлението да надвие против тях и на смъртта да ги държи здраво? В такъв случай, каква била ползата, на първо място, изобщо да ги сътворява? Понеже по-добре би било въобще да не се сътворяват, отколкото веднъж сътворени, да бъдат пренебрегнати и оставени да погинат, защото пренебрегването демонстрира слабост, а не благост у Бога (тоест, ако Той позволява да се погуби Неговото собствено дело, създадено някога от Него) и то много повече, отколкото ако Той изобщо не бил никога сътворявал човеците. Защото, ако Той изобщо не ги бе сътворявал, никой не би могъл да вмени слабост, но след като веднъж вече ги сътворил и ги създал от нищото, щяло да бъде крайно чудовищно делото да пропадне, и то пред очите на Създателя. Следователно, било немислимо Бог да остави човеците на произвола на тлението, понеже това би било неподобаващо и недостойно за Божията благост.

7. Но също както трябвало да се наложи осъществяването на такова следствие, така от друга страна, онова, което е истинно в Бога, е насочено срещу него – че Бог трябва да остане верен на закона за смъртта, който е положил, защото било чудовищно Бог, Отецът на истината, да се покаже лъжец заради нашата полза и съхранение. И така, още веднъж, какво решение е било възможно да вземе Бог? Да иска покаяние от човеците за тяхното престъпление? Това би могло да се счете достойно за Бога, сякаш както чрез престъплението човеците са станали подвластни на тление, така и чрез покаяние биха могли да се върнат отново към нетлението. Но покаянието, първо, нито би отговаряло на онова, което е истинно в Бога, защото ако човеците не останели в хватката на смъртта, Бог пак щял да остане неистинен, нито пък - второ, покаянието извеждало човеците от присъщото на тяхната природа, а единствено ги предпазвало да не съгрешават. Ако това било случай единствено на престъпление, а не и на следващо след него тление, покаянието би било напълно достатъчно, но ако още с начеването на престъплението човеците станали подвластни на тлението, свойствено на тяхната природа, и се лишили от благодатта, която имали, бидейки (сътворени) по Божия образ, какъв по-нататъшен ход бил необходим? Или какво се изисквало за такава благодат и такова извеждане, ако не Словото Божие, Което също така в началото сътворило всичко от нищо? Защото Нему се падало както да приведе отново тленното към нетление, така и да запази непокътнато онова, което е истинно у Отца във всичко, понеже бидейки Слово на Отца и превъзвисен над всичко, Той единствен по природа е бил в състояние както да възсъздаде всичко, така и да е достоен да пострада за всички и да бъде посланик за всички пред Отца.

8. За тази именно цел, невещественото, нетленно и нематериално Слово Божие влязло в нашия свят, макар в определен смисъл, Той да не бил далеч от нас16 и преди, понеже никаква част от творението не е била без Него, Който изпълва всички неща навсякъде, оставайки в единство със Своя Отец. Но при нас Той идва в благосклонност да ни покаже любов и да ни посети, и виждайки расата от разумни същества да е на път да изчезне и как смъртта владее над тях чрез тлението; виждайки също, че заплахата при престъплението е осигурила здрава хватка на тлението, което ни било сполетяло, а също как било чудовищно законът да пропадне, преди да бъде изпълнен; виждайки, също така, непристойността на случилото се – че нещата, на които Самият Той бил Творец, погивали; виждайки още, превъзхождащото зло на човеците и как малко по малко те го възправяли до непоносими висоти против самите себе си; и виждайки най-сетне, как всички човеци били под смъртното наказание, Той се смилил над нашия род, съжалил се над нашата немощ, проявил снизхождение към тлението ни, и неспособен да понесе смъртта да се окаже победител, и за да не погинат създанията, и делото на Неговия Отец в човеците да не се обърне на нищо, Той взел на Себе си тяло – и то от не по-различен вид от нашите. При това, Той желаел не просто да се въплъти или просто да се яви17, понеже ако искал просто да се яви, Той можел да разкрие Своето божествено явяване по някакъв друг и при това по-висш начин. Но Той приема тяло като на нашия род и то не просто така, а от безупречна, неопетнена девица, непознала мъж – едно тяло чисто и наистина неомърсено от мъжко сношение. Понеже Сам бидейки могъщ, и Създател на всичко, Той подготвя това тяло в девицата като храм за Себе си и го приема за Свое собствено като инструмент, в който да се разкрие и който да обитава.

Приемайки така тяло, досущ като нашите, понеже всичките били под наказанието на смъртното тление, Той го предал на смърт вместо всички и го предложил на Отца, правейки това поради любовта Си, така че, първо, в Него да умрат всички впримчени и да се отмени закона за погублението на човеците, защото неговата сила се изразходила напълно в тялото на Господа и вече нямал сила срещу човеците, Негови събратя; и второ, при все че човеците се били обърнали към тлението, Той да може да ги върне отново към нетление и да ги оживи от смъртта чрез посвещаването на Своето тяло и чрез благодатта на Възкресението като направи смъртта да изчезне от тях, като слама в огъня18.

9. Понеже Словото, виждайки как тлението на човеците не може да бъде надвито другояче, освен чрез смърт като задължително условие, и бидейки в същото време като безсмъртно Слово и Син на Отца неспособно да умре, Той приел за тази цел тяло, способно на смърт, за да може то чрез принадлежността си на Словото, Което е над всичко, да може достойно да умре вместо всички, а самото то поради идването на Словото да пребивава в него да остане нетленно, за да може след това да се сложи край и на тлението на всички други чрез благодатта на възкресението. Именно чрез предаването на смърт като приношение и жертва без недостатък, на приетото от Самия Него тяло, Той отведнъж отменил смъртта на Своите събратя, чрез принасянето на нещо равностойно, понеже бидейки над всичко, Словото Божие естествено, чрез предлагането на Своя собствен храм и телесен инструмент за живота на всички, изпълнило в смъртта Си всичко дължимо. И по този начин Той, нетленният Син Божи, чрез единението с всички посредством подобно естество, естествено облякъл всички в нетление чрез обещанието за възкресение, понеже действителното тление на смъртта не притежава власт над човеците, поради Словото, което чрез Своето едно тяло, е дошло да обитава между човеците.

И също както когато някой велик цар влезе в голям град19 и се настани в една от неговите къщи, при всяко положение целият град се приема за удостоен с висока чест, и врагове и грабители престават да го нападат и мародерстват, но напротив, счита се, че му се полагат всякакви грижи поради пребиваването на царя в тази едничка къща там; също така е и с Царя на всичко – защото след като Той дошъл в нашата страна и живял в едно тяло измежду Своите събратя, вследствие на това всичките кроежи на врага срещу човешкия род се осуетили, а тлението на смъртта, което по-рано ги държало в своя власт, се прекратило, понеже човешкият род би погинал напълно, ако Господа и Спасител на всички и Син на Бога, не беше дошъл между нас, за да сложи край на смъртта.

10. Наистина, това велико дело било напълно достойно за Божията благост. И ако щом един цар след като е основал дом или град, когато той се напада от грабители поради безгрижието на жителите, по никакъв начин не го пренебрегва, но въздава за него и го спасява като свое собствено дело, без да обръща внимание на безгрижието на народа, а по-скоро на подобаващото на себе си, то колко повече Господ, Словото на всеблагия Отец нямало да пренебрегне Своето дело – човешкия род – отиващ си в тление; но освен че премахнал настъпилата смърт чрез предложението на собственото Си тяло, Той поправил тяхното пренебрежение чрез Своето собствено учение като възстановил всичко принадлежащо на човека чрез Своята собствена сила.

А за това човек може да се увери от ръцете на собствените вдъхновени ученици на Спасителя, ако попадне на писанията им, където те казват: "Защото любовта Христова ни обхваща, кога разсъждаваме върху това, че щом един е умрял за всички, всички са умрели. А Христос умря за всички, та живите да живеят не вече за себе си, а за Оногова, Който умря за тях и възкръсна"20 – нашия Господ Иисус Христос. И другаде: "Но виждаме, че Иисус, Който бе малко нещо понизен пред ангелите, зарад претърпяната смърт бе увенчан със слава и чест, та по Божия благодат да вкуси смърт за всички."21 Същият по-нататък посочва, както следва, защо било необходимо не някой друг, а точно самият Бог Слово да се въплъти: "Защото подобаваше на Оня, заради Когото е всичко и от Когото е всичко, след като приведе в слава много синове, чрез страдания да усъвършенства началника на тяхното спасение," с които думи той иска да каже, че не принадлежало никому другиму да свърне обратно човека от настъпилото тление, освен на Словото Божие, Което ги и сътворило изначално. А че именно, заради жертвата за такива тела като Неговото собствено, Самото Слово също приело тяло– точно към това се отнасят тези техни думи: "А понеже децата са участници в плът и кръв, то и Той еднакво взе участие в същите, та чрез смъртта да порази оногова, у когото е властта на смъртта, сиреч дявола, и да избави ония, които от страх пред смъртта през цял живот бяха подложени на робство."22 Защото чрез жертването на Своето собствено тяло, Той освен че сложил край на закона, който противостоял срещу нас, също и положил за нас начало на нов живот23 чрез надеждата за възкресение, която ни дал, понеже както чрез човек смъртта придобила власт над човеците, така и обратно по същия начин, чрез станалото Човек Божие Слово, настъпили разгрома на смъртта и възкресението на живота, както казва и човекът, носил24 Христа: "Понеже, както смъртта дойде чрез човека, тъй и възкресението от мъртви дойде чрез Човека. Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят"25, и така нататък. Затова, ние повече не умираме като осъдени на смърт; а като човеци, които възкръсват от мъртвите, ние очакваме общото възкресение на всички, "което, кога му дойде време, ще открие блажения и едничък Властител" 26, Бог, Който също така го изработил и го дарувал нам.

Това е и първата причина за ставането на Спасителя Човек, но и от следващите причини може също така да се види как Неговото благословено27 идване сред нас било уместно да се състои.

[ ОБРАТНО ГОРЕ ]






Глава 3. Божествената дилема и нейното разрешение във Въплъщението (продължение)

11. Когато Вседържителят-Бог сътворявал човешкия род чрез Своето собствено Слово, виждайки ограничеността на тяхната природа, как тя не била достатъчна от само себе си да познае своя Творец, нито да придобие каквато и да било представа за Бога, защото докато Той бил нетварен, създанията били сътворени от нищо, и докато Той бил невеществен, човеците били образувани по по-долен начин заради тялото, и понеже във всяко отношение сътворените неща били съвсем неспособни да разберат и познаят своя Творец, Той се съжалил над човешкия род, и бидейки благ, Той не ги оставил лишени от познание за Себе Си, за да не се обезсмисли съществуването им.

Защото каква полза за сътворените, ако те не познаят своя Творец, или как биха могли да са разумни без познаване на Словото и Разума на Отца, в Когото те получавали самото си битие? Понеже не би имало какво да ги отличава дори от зверовете, ако нямали познание за нищо, освен за земни неща, пък и защо Бог ги сътворил изобщо, ако не желаел да бъде познат от тях? Но за да не бъде така в действителност, бидейки благ, Той им дава дял в Своя собствен Образ – нашия Господ Иисус Христос, и ги сътворява по Своя собствен Образ и по Свое подобие, така че възприемайки чрез такава благодат Образа, тоест Словото на Отца, те да са в състояние чрез Него да получат представа за Отца и в познаването на своя Творец да живеят щастливия и наистина блажен живот.

Но както видяхме, в своето извращение човеците, считайки въпреки всичко, дадената им благодат за нищо, така пълно отхвърлили Бог и така помрачили душата си, че не само да забравят представата си за Бога, но също така и да си изработват едно ръкотворно след друго. Защото те не само си изрязвали идоли на мястото на истината и вместо живия Бог почитали неща, които са нищо, и служили на творението повече, отколкото на Твореца,28 но и по-лошо от всичко, те прехвърлили почитанието Богу дори към дърво и камъни, и към всякакви материални предмети, и към човеци, и даже стигнали още по-далеч от това, както казахме в предния си труд.29 Понеже толкова далече стигнало наистина тяхното безбожие, че те почнали да се покланят на демони и да ги обявяват за богове, удовлетворявайки собствените си 30 страсти.

И, както вече казахме, те принасяли безсловесни животни като предложения и човеци в жертвоприношения, според както им подобавало, като се обвързвали все по-здраво под побърканите им внушения. По тази причина също така между тях се преподавали магически изкуства и оракули по разни места заблуждавали човеците, и всички люде приписвали влиянието върху раждането и живота си на звездите и всичките небесни тела като не влагали мисъл в нищо отвъд видимото, и с една дума, всичко било изпълнено с безбожие и беззаконие, и Сам Бог и Неговото Слово били непознати, макар Той да не Се бил скрил от човешкия взор, нито бил дал познанието за Себе си само по един начин, а наопаки – бил го разкрил пред тях в множество форми и по много начини.

12. Защото макар благодатта на Божествения Образ да била сама по себе си достатъчна да направи познаваем Бога Слово, а чрез Него и Отца, все пак, познавайки ограничеността на човеците, Бог предвидил мярка даже и при тяхното пренебрежение, така че ако те небрежали да познаят Бог от сами себе си, да имат възможност чрез делата на творението да избегнат неведението за Твореца.

Но тъй като пренебрежението на човеците малко по малко изпада към по-долни неща, Бог пак предвидил мярка дори при тази тяхна слабост като пратил закон, също пророци – човеци, каквито те познавали, така че дори и да не били готови да вдигнат взор към небето и да познаят своя Създател, те пак можели да получат своето познание от онези около тях, понеже човеците са способни по-пряко да учат от човеци за висшите неща.

И така, пред тях било открито, взирайки се в безкрая на небето и проумявайки хармонията на творението, да познаят неговия Владетел – Словото на Отца, Който чрез Своя собствен промисъл над всички неща прави Отца познаваем за всички, и с тази цел движи всички неща, та чрез Него всички да могат да познаят Бога. Или ако това им дойдело твърде много, за тях било възможно да срещнат поне святите мъже и чрез тях да научат за Бог - Твореца на всички неща и Отец на Христа, и че идолското поклонение е безбожие и изпълнено с всякакво светотатство. Или пък също така можели поне чрез познаването на закона да се откажат от всяко беззаконие и да живеят добродетелен живот, понеже нито законът бил единствено за иудеите, нито пророците били пращани само за тях, но макар и изпратени при иудеите и преследвани от иудеите, те били свята школа за познаването на Бог и обхождането на душата за целия свят.

И макар Божията благост и любов да били толкоз велики, въпреки това човеците, превити от насладите на деня и от илюзиите и измамите, пращани от демоните, не надигнали своите глави към истината, но се обременили още повече със злини и грехове, тъй че вече да не изглеждат разумни, а по обхождането им да бъдат считани за лишени от разум.

13. И така, при това оскотяване на човеците, и при такова повсеместно обладаване от демонската измама и покриване на познанието за истинния Бог, какво трябвало да стори Бог? Да запази мълчание при нещо толкова грандиозно и да изостави човеците да бъдат заблуждавани от демони и да не познаят Бога? И каква била целта човек да се сътворява изначално по Божия образ? По-добре за него било да го сътворят просто като безсловесно животно, отколкото веднъж сътворен разумен, да живее живота на скотовете. И изобщо, имало ли каквато и да било нужда той да получи представата за Бога? Понеже ако не бил достоен да я получи сега, по-добре би било тя да не му се дава и изначално. Или каква полза за Бог, Който ги сътворил, и каква слава за Него би могло да бъде, ако сътворените от Него човеци не се покланят Нему, а мислят, че други са техни създатели?

Още веднъж, един обикновен човешки цар не оставя земите, които е колонизирал, да се предадат в служба на други, нито да преминат към други човеци, а ги предупреждава чрез писма и често изпраща до тях приятели или, ако се наложи, той лично пристига, за да ги подложи, като крайна мярка, на порицание поне със своето присъствие, само и само те да не служат на други и неговото собствено дело да не се окаже за нищо. Няма ли Бог много повече да пощади Своите собствени създания, тъй че те да не бъдат отвръщани от Него и да служат на нищожните неща, особено след като такова отвръщане се оказва причината за тяхното падение и гибел, и след като е неподобаващо да погинат те, които някога са били съпричастни на Божия образ?

Какво трябвало да стори Бог тогава, или какво трябвало да бъде сторено освен обновяването на онова, което било по Божия образ, тъй че чрез него човеците отново да станат способни да Го познават? Но как би могло да се извърши това, освен чрез явяването на самия Образ Божий – нашия Господ Иисус Христос? Защото чрез човешки средства това е невъзможно, тъй като те са просто сътворени според образ; нито пък чрез ангели, понеже дори и те не са (Божии) образи. Поради което Божието Слово дошло лично, за да може Той, Който е Образ на Отца, да сътвори наново човека според образа.

Но отново, това не би могло да се осъществи, освен ако смъртта и тлението не бъдели прекратени, поради което Той приел в съответствие с природата, смъртно тяло, така че в него смъртта да може веднъж завинаги да бъде прекратена, а човеците, сътворени по Неговия Образ, да могат още веднъж да бъдат обновени. Никой друг, следователно, не бил достатъчен за тази нужда, освен Образът на Отца.

14. Защото също както когато образът, изписан на дъска, се заличава от външни петна, онзи чийто образ е това, трябва да се яви още веднъж, за да може портретът да бъде обновен на същото дърво, понеже заради неговия образ дори обикновеното дърво, на което той е изписан, не се изхвърля, но обликът се обновява върху него; по същия начин и пресвятият Син на Отца, бидейки Образа на Отца, се явил сред нас, за да обнови човека, някога сътворен по Негово подобие, и да го подири като някой изгубен чрез опрощаването на греховете, както и Сам Той казва в Евангелията: "Син Човеческий дойде да подири и да спаси погиналото."31 Вследствие на което, Той казал също и на иудеите: "...ако някой се не роди свише,"32 нямайки предвид, както мислели те, раждане от жена, но говорейки за душата, раждана и сътворявана наново по подобието на Божия образ.

Но тъй като диво идолопоклонство и безбожие изпълвали света и познанието за Бога било потулено, чий дял било да учи света за Отца, на човека ли ще кажете? Но по силите на човека не било да проникне навсякъде под слънцето, понеже те нито имали телесната сила да стигнат толкоз далеч, нито биха били способни да претендират за истинност в тази работа, нито пък били в състояние сами да устоят на измамата и бремената на злите духове. И където всички били засегнати и объркани по душа от демонска измама и от суетата на идолите, как би било възможно за тях да спечелят към себе си душата и ума на човека като не можели дори да ги съзрат, или как може човек да обърне онова, което не вижда?

Но навярно някой би могъл да каже как творението било достатъчно, обаче ако творението беше достатъчно, тези велики злини не биха се никога случили, понеже творението вече го имало и въпреки това човеците се валяли в същата грешка по отношение на Бога.

Кой тогава бил необходим, ако не Словото Божие, което вижда и душата, и ума, и което привежда в движение всички неща в творението, и чрез тях разкрива Отца? Понеже Той, който чрез Своя собствен Промисъл и подредбата на всички неща учел човеците за Отца, именно Той можел също така и да обнови това същото учение. Как тогава можело да се извърши това? Навярно някой би казал, че същите средства били достъпни както и преди – Той да покаже истината за Отца още веднъж чрез средствата на делото на творението, но това вече не било сигурно средство; тъкмо обратното – понеже човеците пропуснали да видят това преди и били обърнали своите очи вече не нагоре, а надолу.

Поради което естествено, желаейки да стори добро на човеците, Той пребивава тук като човек, вземайки на Себе си тяло като останалите, и чрез земни неща, тоест чрез делата на Своето тяло [Той ги учи], така че онези, които не биха Го познали от Промисъла Му и властването над всички неща, биха могли поне от делата, извършвани чрез физическото Му тяло, да познаят Словото Божие, което е в тялото, а чрез Него и Отца.

15. Понеже както един благ учител, който е грижлив за своите ученици, ако някои от тях не могат да се възползват от по-висшите предмети, слиза на тяхното ниво и на всяка цена ги обучава чрез по-прости средства – също така сторило и Словото Божие, както казва и Павел: "Понеже светът със своята мъдрост не позна Бога в премъдростта Божия, Бог благоволи да спаси вярващите с безумството на проповедта." 33

Защото виждайки как човеците след като отхвърлили съзерцанието на Бога и с очи, обърнати надолу като че потънали надълбоко, търсели Бог в природата и в света на възприятията като измисляли за себе си богове от смъртни люде и демони, с тази цел любящият и общ Спасител на всички – Словото Божие, взема на себе си тяло и като Човек тръгва сред човеците и привлича възприятията на всички човеци върху Себе си, с тази цел, казвам, че онези, които мислят как Бог е веществен, да могат от онова, което Господ прави чрез Своето тяло, да прозрат истината и чрез Него да стигнат до Отца.

И така, каквито и да били човеците – човешки във всичките си помисли, на каквито и предмети да съсредоточели възприятията си, там те се и съзирали привличани към Него и били учени на истината от всяка страна, понеже, ако погледнели с благоговение на творението, те виждали как то изповядва Христа като Господ; или ако техния ум се скланял към човеци, тъй че да ги считат богове, при все това от делата на Спасителя, ако предположим, че ги сравнявали, единствен Спасителят сред човеците се явявал Син Божи, понеже измежду останалите нямало сторени такива дела, каквито били извършвани от Словото Божие. Или пък, ако клонели дори към злите духове, и при все това ги виждали изгонвани от Словото, те трябвало да разберат, че Той единствен – Словото Божие, е Бог, а духовете са нищо; или ако техния ум бил вече потънал даже до мъртвите, тъй че да се покланят на герои и на боговете, възпявани от поетите, виждайки възкресението на Спасителя, те трябвало да ги признаят за лъжливи богове и че Господ единствен е истинен – Словото на Отца, Който бил Господар дори на смъртта.

Поради тази причина Той и се родил, и се явил като Човек, и умрял, и отново възкръснал като затъмнил и хвърлил в сянка делата на всички прежни човеци чрез Своите собствени, тъй че в каквато и посока да били склонностите на човеците, Той да може да ги призове обратно оттам и да ги научи за Своя собствен истинен Отец, както и Сам Той казва: "Син Човеческий дойде да подири и да спаси погиналото." 34

16. Заради ума на човеците, изпаднал окончателно до нещата на възприятията, Словото предрéшило Себе си чрез явяване в тяло, за да може като Човек, Той да обърне човеците към Себе си, да съсредоточи възприятията им върху Себе си и докато човеците гледат отсетне на Него като на Човек, да ги убеди чрез делата, вършени от Него, че Той е не само Човек, но също и Бог, и Словото и Мъдростта на истинния Бог.

Това също е и, което Павел иска да посочи, когато казва: "...та, вкоренени и утвърдени в любов, да можете проумя с всички светии, що е ширина и дължина, дълбочина и височина, и да узнаете Христовата любов, която превъзхожда всяко знание, за да се изпълните във всичката пълнота Божия."35 Понеже чрез Словото, разкриващо Себе си навсякъде, както отгоре и отдолу, така и в дълбочината и ширината (отгоре – в сътворението, отдолу – в ставането човек, в дълбочината – в Хадес, и в ширината – в света), всички неща били изпълнени с познанието за Бога.

По тази причина също така, Той не извършил Своята саможертва за всички непосредствено след Своето идване чрез предаване тялото Си на смърт и възкресявайки го отново, понеже чрез това36 Той би направил Себе си невидим, но Той направил Себе си достатъчно видим чрез него, пребивавайки в него, и вършел такива дела, и показвал такива знамения, които Го правели известен вече не като Човек, а като Бог Слово. Защото чрез Своето ставане човек Спасителят трябвало да извърши и двете дела на любов – първо, да прокуди смъртта от нас и отново да ни обнови; второ, бидейки невиждан и невидим, да се яви и да извести за Себе си чрез Своите дела, че е Словото на Отца, и Владетеля и Царя на вселената.

17. Понеже Той не бил, както може да се мисли, ограничен в тялото, нито докато присъствал в тялото, Той отсъствал от всякъде другаде, нито пък докато движел тялото, вселената оставала изпразнена от Неговия Промисъл и намеса, но, пречудно нещо – бидейки Слово, вместо да бъде съдържан от нещо, по-скоро Той Сам съдържал всички неща; и точно както присъствайки в цялото творение, Той е едновременно отдèлен по битие от вселената и присъства във всички неща чрез самата Своя власт (като дава ред на всички неща, и над всичко и във всичко разкрива самия Свой промисъл, и дава живот на всяко нещо и на всички неща, включвайки цялото, без да бъде включван, но пребъдва единствено в Своя собствен Отец изцяло и във всяко отношение); по същия начин, дори докато присъствал в човешко тяло и Сам го оживявал, Той без несъответствие оживявал също и вселената и бил във всеки природен процес, и бил извън цялото, и докато бивал познаван в тялото чрез Своите дела, Той също се проявявал не по-малко и в задвижването на вселената.

За душата е свойствено чрез действията на мисълта да обхваща даже каквото е извън нейното собствено тяло, без обаче, да действа извън собственото си тяло или да движи чрез своето присъствие неща, далечни от тялото, тоест, никога човек, мислейки за неща на разстояние, не може чрез този факт нито да ги движи, нито да ги помести; нито пък ако човек стои в собствената си къща и разсъждава за небесните тела, би могъл чрез този факт да мести слънцето или пък да върти небесата, но той вижда, че те се движат и имат своето битие, без да е в състояние някак да им повлияе.

Словото Божие обаче, в Своята човешка природа не било така, понеже Той не бил обвързан със Своето тяло, а по-скоро Сам го носел, тъй че бил не само в него, но в действителност бил във всичко, а бидейки външен за вселената, пребъдвал единствено в Своя Отец; и това било дивното нещо - че Той едновременно обикалял като човек, като Слово оживявал всички неща и като Син пребивавал със Своя Отец, тъй че нито когато девицата Го раждала, Той претърпял някаква промяна, нито бидейки в тялото, бил затъмнен, но напротив – Той осветил също и тялото, понеже дори бидейки във вселената, Той не споделя нейната природа, а наопаки – всички неща са оживявани и поддържани от Него. Защото, ако и слънцето, което било сътворено от Него и което ние виждаме да обикаля в небесата, не се петни от докосване до телата по земята, нито бива угасяно от мрака, но наопаки - самò ги осветява и очиства, колко по-малко всесвятото Слово Божие, Творец и Господар и на слънцето, се петняло, бидейки известявано в тялото; обратно – бидейки нетленен, Той оживил и също очистил тялото, което само по себе си било смъртно – Той, както е писано, Който "не стори грях, нито се намери лъст в устата Му." 37

18. Съответно, когато вдъхновени писатели по този въпрос говорят за Него как ядял и бил родèн, те разбират, че тялото било родено и поддържано с храна в съответствие с природата си на тяло, докато Бог – Самото Слово, Който при все че уреждал всички неща, бил съединен с тялото – също чрез делата, които вършел в тялото, показал Себе си, че не е човек, а Бог Слово, но тези неща се казват за Него, защото действителното тяло, което ядяло и било родено и пострадало, не принадлежало на никого другиго, а на Господа; и защото след като станал човек, било правилно тези неща да се приписват на Него като човек, за да бъде показан Той, че има тяло наистина, а не привидно.

Но точно както поради тези неща Той бил разпознаван като присъстващ телесно, по същия начин чрез делата, които вършел в тялото, Той възвестявал Себе си като Син Божи, вследствие на което също така, Той извикал към невярващите иудеи: "Ако не върша делата на Моя Отец, не Ми вярвайте; ако пък върша, макар на Мене и да не вярвате, на делата повярвайте, за да разберете и повярвате, че Отец е в Мене, и Аз съм в Него."38

Защото точно както макар невидим, Той се познава чрез делата на творението, по същия начин след като станал човек и бил прикрит в тялото, от неговите дела може да се познае, че Той, Който може да ги извърши, не е човек, а Властта и Словото Божии, понеже разправата му със зли духове и тяхното изгонване не е дело на човек, а на Бога; или кой след като Го е видял да изцелява болестите, на които е подвластен човешкия род, може все още да Го счита за човек, а не за Бог?

Защото той очиствал прокажени, правел куци човеци да прохождат, отпушвал слуха на глухи люде, правел слепи хора да виждат отново и с една дума, изгонвал от човеците всички болести и немощи – от които дела било възможно дори за най-обикновения наблюдател да види Неговото Бòжество. И кой, след като Го е видял да връща липсващото на човеци, родени с недостатък, и да отваря очите на слепия по рождение мъж, би пропуснал да проумее, че човешката природа била покорна Нему, и че Той бил нейния Творец и Създател? Защото Който върнал онова, което човека от рождение нямал, с очевидна сигурност трябва да е също и Господа на човешкото естествено рождение.

Затова още отначало, когато слизал при нас, Той оформил за Себе си Своето тяло от девица, та да даде на всички немалко доказателство за Своето Бòжество в това, че Той, Който го е оформил, е също Творец и на всичко друго, понеже кой, виждайки да се зачева тяло единствено от девица без мъж, може да не прозре, че Онзи, Който се явява в него, е също Творец и Господ и на другите тела; или кой, виждайки естеството на водата да се променя и превръща във вино, може да не осъзнае, че Онзи, Който сторил това, е Господ и Създател на естеството на всички води? Защото с тази цел Той тръгнал по морето също като негов Господар и вървял като по суха земя – за да даде доказателство за Своето господство над всички неща на онези, които видели това; още с нахранването на такова голямо множество с малко, като от Самия Себе си дал изобилие, където го нямало, тъй че от пет хляба пет хиляди се наситили и им останало толкова много, показал ли Се е Той, че е някой друг, а не същия Господ, Чийто Промисъл е над всички неща?

[ ОБРАТНО ГОРЕ ]






Глава 4. Смъртта на Христос

19. Но за Спасителя изглеждало уместно да стори всичко това, за да може човеците, които не успели да познаят Неговия Промисъл, разкрит във вселената, и които не успели да прозрат Неговото Бòжество, показано в творението, да могат поне от делата на Неговото тяло да възвърнат зрението си и чрез Него да добият представа за познаването на Отца, заключавайки, както казах по-горе, от отделни случаи за Неговия Промисъл над цялото.

Защото кой след като е видял Неговата власт над зли духове, или кой след като е видял злите духове да признават, че Той е техен Господ, ще държи повече ума си в съмнение дали това е Синът и Мъдростта и Властта Божия? Понеже Той накарал дори творението да наруши мълчание в това, че дори при Неговата смърт или по-скоро при Неговия триумф над смъртта – имам предвид Кръста, което е дивно за разказване – всичкото творение изповядвало, че Той, Който се явил и пострадал в тялото, бил не само човек, а Синът Божий и Спасителят на всички, защото слънцето скрило лицето си и земята се потресла и планините се разцепили, потресли се и всички човеци.

Тези неща показали, че Христос на Кръста бил Бог, докато всичкото творение било Негов раб и свидетелствало чрез своя страх за присъствието на Господаря си. Така чрез Своите дела Бог Слово изявил Себе си на човеците, а нашата следваща крачка ще бъде да опишем и да говорим за края на Неговия телесен път и живот и за естеството на смъртта на Неговото тяло, особено защото това е съвкупността на нашата вяра и всички човеци без изключение са изпълнени с нея, тъй че да можеш също да узнаеш как и от това Христос се разкрива не по-малко като Бог и Сина Божий.

20. Сега вече изтъкнахме, дотолкова, доколкото беше възможно и доколкото сами сме били способни да разберем, причината за Неговото явяване в тяло: че не било във властта на никого другиго да обърне тленното към нетление, освен на Спасителя – Същият, дето в начало сътворил от нищо всички неща; че никой друг не можел да сътвори наново подобието на Божия образ за човеците, освен Образът на Отца; също че никой друг не можел да направи смъртното безсмъртно, освен нашия Господ Иисус Христос, Който е Самият Живот; и че никой друг не можел да научи човеците за Отца и да унищожи идолското поклонение, освен Словото, Което разпорежда всички неща и единствено е истинният единороден Син на Отца.

Но тъй като пак било необходимо да се плати и дължимият от всички дълг, понеже както вече39 казах, всички трябвало да умрат, наистина специално за тази цел Той дошъл между нас с това намерение: след доказателствата за Своята божественост от делата Си, Той след това предложил също и Своята жертва от името на всички, предавайки на смърт Своя Храм на мястото на всички, за да може, първо - да направи човеците да прекратят и да ги освободи от тяхното древно престъпление, и още - да покаже Себе си по могъщ даже и от смъртта, явявайки Своето собствено тяло нетленно - като първия плод от възкресението на всички.

И не се изненадвайте, ако често40 повтаряме същите думи по същия въпрос, понеже говорим за Божия план; поради това разширяваме същия смисъл в повече от една форма, за да не излезе, че изпускаме нещо и да си навлечем обвинението в недостатъчно разяснение, защото по-добре е да се подложим на обвинение в повтаряне, отколкото да пропуснем нещо, което е необходимо да бъде изложено.

И така, тъй като тялото споделяло една и съща природа с всички (понеже било човешко тяло, макар чрез несравнимо чудо да било оформено единствено от девица), все пак бидейки смъртно, трябвало също да умре подобно на събратята си; но заради единението със Словото в него то вече не подлежало на тление според собствената си природа, а поради дошлото да обитава в него Слово било поставено извън обсега на тлението. И така станало, че едновременно се осъществили две чудеса – умирането на всички било извършено в тялото на Господа, а смъртта и тлението били изцяло премахнати поради единението на Словото с него, понеже смърт трябвало да има и тя трябвало да бъде претърпяна заради всички, тъй че дължимият от всички дълг да бъде платен. Поради което, както казах и преди, Словото като безсмъртно, понеже за Него било невъзможно да умре, взело за Себе си тяло, което можело да умре, за да може Той да го предложи като Свое собствено наместо всички и като пострада чрез Своето единение с него заради всички "да порази оногова, у когото е властта на смъртта, сиреч дявола, и да избави ония, които от страх пред смъртта през цял живот бяха подложени на робство."41

21. И сега, когато общият Спасител на всички е умрял на наше място, ние верните в Христа вече не умираме като преди, съгласно предупреждението на закона, понеже това осъждане се е прекратило, но след като тлението се е прекратило и е било премахнато чрез благодатта на възкресението, оттук нататък ние просто се освобождаваме в съгласие със смъртната природа на телата си по времето, което Бог е определил за всеки, за да можем да получим по-добро възкресение. Защото подобно на семената, които се зариват в земята, ние не се разтваряме и изчезваме, а посяти в земята отново ще се вдигнем, тъй като смъртта е била унищожена от благодатта на Спасителя. Ето защо блаженият Павел, който дава сигурност във възкресението на всички, казва: "защото това тленното трябва да се облече в нетление, а това смъртното - да се облече в безсмъртие. А щом това тленно тяло се облече в нетление, и това смъртното тяло се облече в безсмъртие, тогава ще се сбъдне думата написана: "смъртта биде погълната с победа". "Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?""42

Защо тогава, би казал някой, ако е било необходимо Той да предаде на смърт Своето тяло наместо всички, не го е сторил като човек – по домашному, вместо да стига чак дотам, че да бъде дори разпнат? Защото повече би Му подобавало да напусне тялото си с достойнство, отколкото унизително да претърпи смърт като тази. Но, я да видим, отговарям аз, дали такова едно възражение не е просто човешко, докато стореното от Спасителя е наистина божествено и по много причини достойно за Неговото Бòжество. Първо, защото смъртта, която застига човеците, идва при тях съгласно слабостта на тяхната природа, тъй като неспособни да продължат по същия път, те се разпадат с времето. Подобно на това и болести ги застигат и те падат болни и умират, но Господ не е слаб, а е Властта Божия и Словото Божие и Самият Живот.

Тогава, ако Той бе напуснал Своето Тяло нейде в усамотение и на легло според присъщото на човеците, щеше да се счита, че и Той също е сторил това съгласно слабостта на Своята природа и защото в Него не е имало нищо повече, отколкото в другите човеци, но тъй като Той бил, първо - Животът и Словото Божие, а второ - понеже било необходимо да се изпълни смъртта наместо всички – по тази причина (от една страна, тъй като Той бил живот и власт, тялото набирало в Него сила, докато от друга, тъй като смъртта трябвало да се извърши) Той не приел Сам, а получил от ръцете на други възможността да доведе до съвършенство Своята саможертва, понеже не било също така подобаващо да се разболее Господ, Който изцелявал болестите на другите, нито също било редно да загуби силата си това тяло, в което Той давал и сила при слабостите на другите.

Защо тогава, Той не предотвратил смъртта както правел с болестта? Защото именно за това Той имал тялото и било неподобаващо да я предотвратява - за да не би също и Възкресението да се възпрепятства; докато било също така неподобаващо смъртта Му да се предхожда от болест, за да не се счита това за слабост от Негова страна, Който бил в тялото. Не гладувал ли той тогава? Да, Той гладувал съгласно свойствата на Своето тяло, но не погинал от глад, защото Господ бил, Който го носил. Също така, макар да умрял, за да изкупи всички, въпреки това Той не видял тление, тъй като [Неговото тяло] се вдигнало отново в пълно здраве, понеже тялото принадлежало не на някого другиго, а на самия Живот.

22. Но по-добре било, би казал някой, Той да се укрие от кроежите на иудеите, за да предпази изцяло Своето тяло от смърт. Нека на такъв бъде казано, че това също било неподобаващо за Господа, понеже както не подобавало на Словото Божие, бидейки Живот, Сам да причини смърт на Своето собствено тяло, така не било подходящо и да избяга от смъртта, предлагана от други, но по-скоро – да я преследва докрай, поради която причина Той естествено нито Сам напуснал Своето тяло, нито пък избягал от иудеите, когато те се съвещавали против Него. Това показало не слабост от страна на Словото, а наопаки – показало Него като Спасител и Живот в това, че Той както очаквал смъртта, за да я унищожи, така и побързал да постигне смъртта, предложена Му заради спасението на всички.

А освен това, Спасителят дошъл да постигне не Собствената си смърт, а смъртта на човеците, поради което Той не напуснал Своето тяло чрез смърт на Самия Себе си43, понеже Той бил Живот и нямал такава, но получил тази смърт, която идвала от човеците, за да може съвършено да я премахне, когато тя Го срещне в Неговото собствено тяло. А, също и от следното човек би могъл да види разумността тялото на Господа да постигне такъв край. За Господ било особено важно възкресението на тялото, което Той се бил заел да извърши, понеже онова, което трябвало да стори, било да го изяви като паметник на победата над смъртта и да увери всички в Своето осъществяване премахването на тлението и в нетленността на техните тела оттогаз насетне; в залог на което и като доказателство на възкресението, очакващо всички, Той запазил Своето собствено тяло нетленно. Ако, още веднъж, Неговото тяло се разболеело и Словото бъдело откъснато от него пред взора на всички, щяло да бъде неподобаващо Той, Който изцелявал болестите на другите, да претърпи собствения Му инструмент да умре в болест, понеже как би могло Неговото прогонване на болести в другите да бъде повярвано44, ако Неговият собствен храм заболеел в Него? Защото Той щял или да бъде подиграван като неспособен да прогонва болести, или ако можел, но не го правел, щял да бъде смятан също за безчувствен към другите.

23. Но дори ако без всякаква болест и без всякаква болка Той беше потулил Своето тяло на тайно и в усамотение - "в някой кът"45 или на пусто място, или в някоя къща, или където и да било, и след това изведнъж се появеше и кажеше, че е бил възкресен от мъртвите, Той щеше да изглежда при всички положения, че говори празни приказки46 и онова, което кажеше за Възкресението, щеше да е още по-съмнително, тъй като изобщо не би имало никой да свидетелства за смъртта Му. А смъртта трябва да предшества възкресението, понеже то не би било възкресение, ако не се предшестваше от смърт, тъй че ако смъртта на Неговото тяло беше настъпила някъде на тайно, та да не бъде смъртта явна, нито да настъпи пред свидетели, Неговото Възкресение също щеше да бъде скрито и без доказателства. И защо, при положение, че когато възкръснал, Той обявил открито Възкресението, е трябвало Той да прави Своята смърт да настъпва на тайно; или защо при положение, че изгонвал зли духове в присъствието на всички и направил слепия от рождението си мъж да си върне зрението, и превърнал водата във вино, та по този начин да бъде повярван, че е Словото Божие, защо тогава, Той да не изяви Своята смъртна природа като нетленна в присъствието на всички, тъй че да може да бъде повярван, че Самият Той е Живота? Или как са щели Неговите ученици да имат смелост при възвестяване на Възкресението, ако не можели да кажат, че Той първо умрял; или как ще можело да им се вярва като казват, че смъртта е настъпила първо, а после и Възкресението, ако те нямали за свидетели на Неговата смърт човеците, пред които говорели със смелост? Защото, ако дори както станало и Неговите смърт и Възкресение се извършили пред взора на всички, но тогавашните фарисеи не искали да повярват, а принудили дори онези, които видели Възкресението, да го отричат, със сигурност, ако тези неща се бяха извършили на тайно, колко много причини за неверие щели да измислят те? Или как биха могли краят на смъртта и победата над нея да бъдат доказани, освен ако предизвиквайки я пред очите на всички, Той не беше я показал, че е мъртва, премахната за в бъдеще чрез нетлението на Неговото тяло?

24. И на други неща, които някой би казал, трябва да отговорим отсега, понеже някой би могъл да каже дори следното: Ако е било нужно Неговата смърт да настъпи пред всички, и пред свидетели, тъй че разказът за Неговото Възкресение също да може да се повярва, във всеки случай за Него би било по-добре да осигури за Себе си една славна смърт, дори и само за да избегне унижението на Кръста. Но ако беше сторил дори това, Той можеше да даде причина за съмнение срещу Себе си, че не е властен срещу всяка смърт, а единствено срещу смъртта, осигурена за Него47 и така отново щеше да е налице основание за неверие във Възкресението, както и преди. И така, смъртта дошла при Неговото тяло не от Самия Него, а от враждебни съвещания, за да може каквато и смърт те да предложат на Спасителя, Той да може изцяло да я премахне; и точно както един благороден борец, велик в умение и кураж, не си подбира противниците, за да не повдигне подозрение, че се страхува от някои от тях, но оставя това на избора на зрителите, особено пък ако те му се случат и врагове, тъй че срещу когото и да го възправят, той да може да го хвърли и да бъде повярван, че ги превъзхожда всичките, също така и Животът на всички – нашият Господ и Спасител Христос, не осигурил някаква смърт за Своето собствено тяло, за да не изглежда че се бои от някаква друга смърт, но на Кръста Той приел и претърпял смърт, причинена от други и преди всичко от Неговите врагове, която те считали за ужасна и позорна и неприемлива, тъй че като унищожи също и нея, да може както Самият Той да бъде повярван, че е Живота, така и властта на смъртта да бъде изцяло премахната. И така, случило се нещо стряскащо и дивно, понеже смъртта, която те възнамерявали на причинят като позор, в действителност била паметник на победата срещу самата смърт. Затова и Той нито претърпял смъртта на Иоан – на когото била отсечена главата, нито бил рязан с трион като Исаия, за да може дори в смъртта Той да запази Своето тяло неразделено и в пълна цялост и да не бъде дадено никакво основание на онези, които искат да разделят Църквата.

25. Толкова в отговор на онези отвън, които си трупат аргументи, но ако някой от нашите собствени люде също запита, не от любов към спора, а от любов към знанието, защо Той е претърпял смърт не по друг начин, а на Кръста, нека нему също бъде казано, че за нас не бил добър никакъв друг начин, освен този, и че било правилно Господ да пострада така заради нас. Защото ако Сам Той дошъл да понесе клетвата, положена върху нас, как иначе Той би могъл да "стане клетва заради нас"48, освен ако не получел смъртта, отредена за проклятие? И това е Кръстът, понеже именно така е и писано: "проклет е всеки, който виси на дърво"48.

И пак, ако смъртта на Господа е откупа за всички и чрез Неговата смърт се "разруши преградата, що беше посред"49, и настъпи призоваването на народите, как щеше Той да ни повика при Себе си, ако не беше разпнат? Защото единствено на кръста човек умира с разперени ръце, поради което за Господа било подобаващо да понесе и това и да разпери ръцете си, тъй че с едната Той да може да притегли древния народ, а с другата – онези, от езичниците, и заедно да ги обедини в Себе си, понеже това е и което Той Сам казал, показвайки с какъв вид смърт щял да изкупи всички: "И кога Аз бъда издигнат от земята, всички ще привлека към Себе Си."50

И още веднъж, ако дяволът – врагът на нашия род, след като паднал от небето, се скита из нашия въздух и там, упражнявайки господството си над подобните нему духове като негови събратя по неверие, не само твори чрез тях измами в онези, които се подлъгват, но се опитва да попречи и на онези, които вървят нагоре, относно което апостолът казва: "съгласно с княза на въздушната власт, сиреч на духа, който сега действува в синовете на неверието"51; а пък Господ дошъл да повали дявола, да очисти въздуха и да подготви пътя за нас нагоре към небето, "чрез завесата, сиреч, плътта Си"52, както казва апостолът, и което трябвало да бъде чрез смърт – тогава чрез какъв друг вид смърт можело да стане това, освен чрез такава, която настъпва във въздуха, имам предвид кръста? Защото единствено Оня, Който е усъвършенстван на кръста, умира във въздуха и така било наистина подобаващо, че Господ изстрадал тази смърт.

Защото бидейки издигнат по този начин, Той очистил въздуха от злото както на дявола, така и на демоните от всякакъв вид53 (както Сам казва: "видях сатаната, как падна от небето като светкавица"54) и отворил наново пътя към небето, както пак Той казва: "Подигнете, порти, горнището си, подигнете се, вечни порти."55 Понеже не Самото Слово се нуждаело от отваряне на портите, бидейки Господ на всички, нито някое от Неговите дела било затворено за своя Творец, но именно ние сме били, които сме имали нужда от това, и които Той изнесъл нагоре в Своето собствено тяло, понеже като го предал на смърт наместо всички, чрез него Той още веднъж проправил път нагоре към небесата.

[ ОБРАТНО ГОРЕ ]






Глава 5. Възкресението

26. И така, смъртта за нас на Кръста се показала прилична и подобаваща; нейният вид беше във всяко отношение изтъкнат като разумен, и с право може да се твърди, че по никакъв друг начин, освен чрез Кръста не било редно да се извърши спасението на всички, понеже дори и така – дори на Кръста, Той не оставил Себе си прикрит, съвсем не, но докато карал творението да свидетелства за присъствието на своя Творец, Той не претърпял храмът на Неговото тяло да остане за дълго, но показвайки го само за кратко, че е мъртво чрез досега на смъртта с него, Той веднага го възкресил на третия ден, отнасяйки, като знак на победата и тържеството над смъртта, нетленността и непреходността, които настъпили за Неговото тяло.

Защото Той можел, дори непосредствено след смъртта, да възкреси Своето тяло и да го покаже живо, но и това Спасителят в мъдро предведение не сторил, понеже, ако Той бил изявил Възкресението веднага, някой можело да каже, че Той не е умирал изобщо или че смъртта не е била в истински досег с Него. Навярно също така, ако промеждутъкът между Неговите смърт и възкресение е бил само два56 дни, славата на Неговото Възкресение би била неясна, но за да може тялото да се докаже като мъртво, Словото изчакало още един ден помежду и на третия ден го показало нетленно на всички.

И така, за да може смъртта на Кръста да се докаже, Той възкресил Своето тяло на третия ден, но за да не би да не Му повярват, ако го възкресял след като е стояло дълго време и се разложело напълно, под претекст че го е подменил с някое друго тяло (понеже човек може и поради изминаването на време да се усъмни в каквото е видял и да забрави какво се е случило), по тази причина Той не изчакал повече от три дни, нито държал дълго в напрежение онези, на които бил казал за Възкресението, но докато словото все още отеквало в ушите им и докато очите им все още се взирали, а умовете им били в напрежение; и докато онези, които Го били умъртвили, все още живеели на земята и били там на място, и можели да свидетелстват за смъртта на Господнето тяло, Сам Синът Божий след промеждутък от три дни показал Своето някога мъртво тяло, безсмъртно и нетленно, и за всички станало явно, че не от някаква естествена слабост на обитавалото в него Слово било умряло тялото, но за да може в него смъртта да бъде премахната чрез властта на Спасителя.

27. А че смъртта е разгромена, че Кръстът е станал нейният победител, и че тя повече няма сила, но е наистина мъртва, не е никак малко доказателство, а по-скоро явно потвърждение това, че тя е презирана от всички Христови ученици и че те всички се опълчват срещу нея и повече не се страхуват от нея, но чрез кръстния знак и чрез вяра в Христа я потъпкват като мъртва. Понеже някога, преди да настъпи божественото пребиваване на Спасителя, смъртта била ужасяваща57 дори за светиите и всички плачели за мъртвите като че са погинали, но сега след като Спасителят е възкресил Своето тяло, смъртта повече не е ужасяваща, понеже всички, които вярват в Христос, я потъпкват като нищо и избират по-скоро да умрат, отколкото да се отрекат от вярата си в Христа тъй като наистина знаят, че когато умират, те не биват унищожавани, но в действителност живеят и чрез Възкресението стават нетленни.

А онзи дявол, който някога злорадо тържествувал в смъртта, сега когато нейните болки58 са разкъсани, останал единственият, който наистина е мъртъв – и доказателство за това е, че преди човеците да повярват в Христос, те виждат в смъртта предмет на ужас и изпитват страх от нея, но когато преминат към Христовата вяра и учение, тяхното презрение към смъртта е толкова велико, че те дори нетърпеливо се спущат срещу й и стават свидетели за Възкресението, което Спасителят е извършил противно на нея, понеже макар и млади на години, те бързат да умрат; и не само мъже, но също и жени упражняват себе си чрез телесно приучаване против нея.

Толкова слаба е станала тя, че дори жени, които преди това са били заблуждавани от нея, сега я подиграват като мъртва и немощна, понеже както когато някой тиран бива разгромен и свързан – ръце и крака от истинския цар, при което всички минаващи го подиграват, блъскат и хулят като не се боят повече от неговата ярост и варварство поради царя, който го е надвил, също така и смъртта след като е била надвита и разобличена от Спасителя на Кръста и свързана – ръце и крака, всички онези, които са в Христа я тъпчат минавайки, и свидетелствайки за Христа се надсмиват над смъртта, подиграват я и казват каквото е било писано някога срещу нея: "Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?"59

28. Тогава, това малко доказателство ли е за немощта на смъртта? Или малка демонстрация ли е това на победата, спечелена над нея от Спасителя, когато младежите и девойките, които са в Христа, презират този живот и се подготвят да умрат? Защото човек по природа се бои от смъртта и от разлагането на тялото, но ето го този най-дивен пример – че онзи, който е облякъл вярата на Кръста, презира дори което е плашещо по природа и заради Христос не се бои от смъртта.

И точно както, при положение че огънят притежава естественото свойство да гори и някой каже как съществува вещество, което не се бои от неговото горене, но напротив – показва го немощно, както се говори за азбеста при индийците, че прави, тогава който не вярва на думата и ако желае да я подложи на проверка – след като навлече огнеупорната материя и докосне огъня, той при всички случаи се уверява от това в немощта, приписвана на огъня; или ако някой пожелае да види свързан тиранина, той при всички случаи като отиде в страната и владението на неговия победител, може да види доведен до немощ човека – страшилище за другите; тъй че ако човек продължава да не вярва дори след толкова много доказателства и след толкова много, които са станали мъченици в Христа, и след презрението, показвано всеки ден към смъртта от онези, които са знатни в Христа, ако и тогава умът му все още продължава да се колебае дали смъртта е била унищожена и й е бил турен край, той прави добре да се диви на нещо толкова велико, но само нека не се окаже упорстващ в неверието, нито да се закоравява пред лицето на нещо толкова явно.

Но тъкмо както оня, които е с азбеста, знае, че огънят няма изгаряща власт над него, и както оня, който отива в царството на неговия победител, ще види тиранина вързан, също така нека и оня, който не вярва в победата над смъртта, да приеме вярата на Христа и да премине към Неговото учение, и той ще види немощта на смъртта и тържеството над нея, понеже мнозина, които преди са били невярващи и присмивачи, отпосле са повярвали и така са презрели смъртта, че дори да станат мъченици за Самия Христос.

29. И ако чрез кръстния знак и чрез вяра в Христа смъртта се потъпква, тогава, пред съвета на истината трябва да е явно как не друг, а Самият Христос е показал плененото60 и тържествува над смъртта и е направил тя да загуби всичката си сила; и ако преди смъртта е била силна и по тази причина – ужасяваща, а сега, след пребиваването на Спасителя и след смъртта и Възкресението на Неговото тяло, тя бива презирана, тогава трябва да е явно, че смъртта е била съсипана и победена от същия Христос, Който се изкачил на Кръста.

И ако щом, когато след нощта слънцето изгрява и цялата земна шир се осветява от него, по никакъв начин не е възможно да се оспорва, че именно слънцето е явило светлината си навсякъде и че също е прогонило мрака и е дало светлина всички неща – така и сега (когато смъртта е изпаднала в презрение и се тъпче под нозе от времето на настъпване спасителното явяване на Спасителя в плът и Неговата смърт на Кръста) трябва да е явно, че това е онзи Спасител, Който също се явил в тяло, Който съсипал смъртта и Който изявява знаците на победата над нея ден след ден в Своите собствени ученици.

Понеже когато някой види човеци, слаби по природа, да се хвърлят срещу смъртта и да не се боят от нейното тление, нито да се плашат от слизането в Хадес, но с нетърпелива душа да я предизвикват; и да не се стъписват пред изтезание, но напротив, да избират заради Христа да се втурнат срещу смъртта в предпочитание пред живота на земята; или дори ако някой бъде очевидец на мъже и жени и малки деца, втурващи се и хвърлящи се срещу смъртта заради Христовата религия, кой ще е толкова глупав, или кой ще е толкова невярващ, или кой ще е толкова осакатен в своя ум, така че да не види и да не заключи как Сам Христос, за Когото людете свидетелстват, осигурява и дава на всекиго победата над смъртта, лишавайки я от всичката й власт във всеки от онези, които държат Неговата вяра и носят кръстния знак.

Защото онзи, който вижда змията стъпкана под нозе (освен ако не е наред с ума си и ако дори телесните му възприятия не са наред), и особено знаейки нейния предишен бяс, той повече не се съмнява, че тя е мъртва и е изгубила силата си. Защото кой, виждайки също някой лъв да бъде подиграван от деца, няма да разбере, че той или е мъртъв, или е изгубил всичката си сила? Също така, тогава е възможно да се види с очи и истината на всичко това, тъй че сега, когато смъртта бива подигравана и презирана от вярващите в Христа, нека никой повече не се съмнява, нито да става недоверчив, че смъртта е била съсипана от Христос и че тлението на смъртта е било разрушено и прекратено.

30. Онова, което казахме дотук е наистина немалко доказателство, че смъртта е била съсипана и че Кръстът на Господа е побèден знак над нея, но за онези, чието душевно зрение е читаво, по-ясно от разсъждаването е доказването чрез факти по отношение възкресението на тялото за безсмъртие, извършено тогава от Христос – общият Спасител и истински живот на всинца ни, защото ако (както показаха разсъжденията ни) смъртта е била съсипана и поради Христа всички я тъпчат под нозе, много повече първи Сам Той я е стъпкал в Своето собствено тяло и я е съсипал.

Но ако смъртта е била погубена от Него, какво друго би могло да се случи, освен възкръсването на Неговото тяло и явяването му като паметник на победата срещу смъртта; или как смъртта би могла да бъде показвана като съсипана, освен ако тялото на Спасителя не беше възкръснало? Но ако това доказателство за Възкресението се вижда някому недостатъчно, нека той се увери в казаното дори от случващото се пред очите му.

И тъй като при смъртта си човек не може да демонстрира власт, но влиянието му трае единствено до гроба и след това секва, а делата и властта на човеците принадлежат единствено на живите, нека който желае, да види и отсъди като признае истината според случващото се пред погледа му. Защото сега, когато Спасителят върши толкова велики неща между човеците и ден след ден невидимо убеждава толкова голямо множество от всяка страна - както сред тези, които живеят в Гърция, така и в чужди земи, да преминат към вярата Му и всички да се покорят на учението Му, ще държи ли някой все още ума си в колебание дали Възкресението е било извършено от Спасителя и дали Христос е жив или по-скоро Сам е Живота?

Възможно ли е един мъртвец да боде съвестта на човеците тъй че те да се отричат от своите наследени закони и да се покланят пред учението на Христа? Или, ако Той вече не действа (както подобава на един мъртвец), как така възпира действията на онези, които са живи и дейни, тъй че прелюбодеецът вече не прелюбодейства, нито убиецът вече убива, нито пък несправедливият вече заграбва, а безбожникът е вече набожен; или как ако не е възкръснал, а мъртъв, Той прокужда, преследва и поваля онези лъжливи богове, считани от невярващите за живи, и демоните, на които се покланят?

Защото където се изповядват Христос и Неговата вяра, там всяко идолопоклонство бива низвергнато и всяка измама на злите духове се изобличава, и никой дух не е способен да изтърпи дори Името, понеже при самото му чуване той бяга и изчезва. Но това дело не е на някой мъртъв, а на Някой, Който живее – и най-вече на Бога. Особено пък ще бъде абсурдно да се каже, че докато изгонваните от Него духове и разрушените идоли са живи, Той, който ги прогонва и чрез Своята власт възпира дори появата им, да, и от всички тях бива изповядван като Син Божий, е мъртъв.

31. Но онези, които не вярват във Възкресението, допускат силно доказателство срещу себе си, при положение че вместо всичките духове и богове, на които се кланят, да изгонят Христос, Който, казват те, е мъртъв, тъкмо обратното – Христос показва всички тях че са мъртви; защото ако е вярно, че мъртвият не може да упражни никаква власт, Спасителят напротив, всеки ден върши толкова много неща като привлича човеци към религията, убеждава в благочестие, учи за безсмъртието, води към желание за небесните неща, открива познанието за Отца, вдъхва сила за срещане на смъртта, открива Себе Си на всеки един, и премахва безбожието на идолопоклонството, а боговете и духовете на невярващите не могат да направят нищо от тези неща, но по-скоро показват себе си мъртви в Христовото присъствие, а великолепието им се смалява до безсилие и суета, докато със знака на Кръста всяка магия се спира и всяко магьосничество се съсипва, и всички идоли биват изоставяни и напускани, и всяка необуздана наслада се възпира, и всеки гледа от земята към небето.

Кой тогава да се обяви за мъртъв – Христос, който върши толкова много неща, а вършенето не е свойствено за мъртвия, или оня, дето не упражнява никаква власт, но лежи като че безжизнен, което същностно подобава на идолите и духовете, бидейки мъртви? Защото Божият Син е ‘жив и действен’61 и работи ден след ден и извършва спасението на всички, а смъртта ежедневно се доказва, че е загубила всичката си власт, и вместо Христос – идолите и духовете се доказват мъртви, тъй че оттук насетне никой човек повече да не може да се съмнява във Възкресението на Неговото тяло.

Но онзи, който не вярва във Възкресението на Господнето тяло, ще изглежда, че е в неведение за властта на Словото и Мъдростта Божия, защото ако Той изобщо взел за Себе си тяло и съгласно намерението си, както нашите аргументи показаха, го приел за Свое собствено, какво трябвало да стори Господ с него или какъв трябвало да бъде краят на тялото, след като веднъж Словото е слязло върху него? Понеже тъй като било смъртно, то не можело другояче, освен да умре, и да бъде предадено на смърт наместо всички, за която именно цел Спасителят го приготвил за Себе си; но за него било невъзможно да остане мъртво, защото било направено храм на живота, поради което, макар да умряло като смъртно, то пак оживяло поради Живота в него и за неговото Възкресение свидетелстват делата.

32. Но ако се отхвърля Той изобщо да е възкръснал, понеже Той не се вижда, крайно време е за онези, които отказват да повярват, да отрекат и самия порядък в природата, тъй като присъща на Бог характеристика е, едновременно да е невидим и при все това да бъде познаван от Неговите дела, както вече беше казано по-горе.

Тогава, ако делата ги няма налице, те правят добре да не вярват на каквото не се появява, но ако делата викат силно и го показват явно, защо те избират да отрекат живота, така отявлено дължащ се на Възкресението? Понеже дори да са увредени в своя разум, все пак и с външните даже сетива човеците могат да видят неоспоримата власт и Бòжество на Христос, защото даже слепият, ако и да не вижда слънцето, дори само да усети топлината, която слънцето излъчва, знае, че над земята има слънце. Следователно, нека също така и нашите опоненти (дори ако все още не вярват, бидейки слепи за истината, но поне познавайки Неговата власт в други, които вярват) не отричат Бòжеството на Христос и извършеното от Него Възкресение, понеже е ясно, че ако Христос е мъртъв, Той не би могъл да изгонва демони и да низвергва идоли, тъй като духовете не биха се покорявали на мъртвец, но ако те отявлено биват изгонвани чрез назоваването на Неговото име, трябва да е очевидно как Той не е мъртъв, особено понеже духовете виждайки дори и невидимото за човеците, биха могли да узнаят, ако Той беше мъртъв и да Му откажат всякакво покорство.

Но в действителност, каквото нерелигиозните човеци не вярват, духовете го виждат – че Той е Бог, и поради това те побягват и падат в нозете Му, изричайки точно каквото са казвали, когато Той е бил в тялото: "знаем Те, Кой си Ти, Светият Божий;" и "какво имаш Ти с нас, Сине на Бога Всевишний? Умолявам Те, не ме мъчи!" И тъй като демоните Го изповядват и Неговите дела свидетелстват за Него ден след ден, трябва да е очевидно и нека никой да не се противи на истината, че както Спасителят е възкресил собственото си тяло, така и че Той е истинният Син Божий, бидейки от Него като от Свой Отец, Негово собствено Слово, и Мъдрост, и Власт, Който в последните дни приел тяло за спасението на всички, и учил света по отношение на Отца, и съсипал смъртта и дарувал нетление на всички чрез обещанието на Възкресението като възкресил Своето собствено тяло като начатък64 на това и го показал чрез кръстния знак като паметник на победа над смъртта и нейното тление.

[ ОБРАТНО ГОРЕ ]






Глава 6. Опровержение на иудеите

33. И след като нещата стоят така; и Възкресението на Неговото тяло и спечелената от Спасителя победа над смъртта бяха явно доказани, нека сега подложим на порицание както неверието на иудеите, така и присмивачеството на езичниците, понеже навярно тези са въпросите, по които иудеите проявяват неверие, а езичниците се надсмиват като виждат недостатък в непристойността на Кръста и в това как Словото Божие става човек, но нашата защита няма да протака, а ще се заеме и с двете, особено както доказателствата против тях на наше разположение са ясни като ден.

Защото иудеите в тяхното неверие могат да бъдат опровергани от Писанието, което и сами те четат, тъй като този текст, и онзи, и с една дума цялото вдъхновено Писание извисява глас относно тези неща, както даже и отделните му слова изобилно показват, понеже пророците отнапред обявяваха относно чудото с девата и раждането от нея, казвайки: "Ето, Девицата ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил, което ще рече: с нас е Бог".65

Но Мойсей – истински великият и онзи, който те вярват, че говори истината, оценявайки каквото е било казано като важно и уверен в неговата истинност, записва с такива думи по отношение на това, че Спасителят става човек: "Ще изгрее звезда от Иакова, и мъж от Израиля и той ще разбие на части князете моавски".66 И отново: "Колко са хубави твоите жилища, Иакове, твоите шатри, Израилю - като сенчести градини, като паркове край реки, като шатри, издигнати от Господа, като кедри край вода. От неговото семе ще произлезе мъж и ще бъде Господар над много народи" 67

И още веднъж Исаия: "Преди да се научи детето да изговаря: тате, мамо, - той ще поднесе властта на Дамаск и плячките самарийски пред асирийския цар."68

В тези слова, значи, е предсказано, че ще се яви Човек, но че Той, Който трябва да дойде, е Господ на всички, те предсказват още веднъж, както следва: "Ето, Господ седи на лек облак и ще дойде в Египет и идолите египетски ще потреперят"69. Защото от там също е, и откъдето Отца Го призовава обратно, казвайки: "От Египет извиках Сина Си." 70

34. Нито дори Неговата смърт се подминава в мълчание – наопаки, тя се указва в божественото Писание даже пределно ясно, понеже с цел никой да не сбърка поради липса на обучение в действителните събития, то не се побоява да упомене дори причината за смъртта Му (че Той я претърпява не заради Себе си, но заради безсмъртието и спасението на всички), също кроежите на иудеите против Него, и безчестието, предложено Му от техните ръце, казвайки например така: "Мъж на скърби и запознат с понасянето на недъзи, понеже лицето му е отвърнато настрани; Той беше презиран, и смятан за нищо. Той понася нашите грехове и е в болки заради нас, а ние Го счетохме за измъчван, оскърбяван и унизяван, но Той бе изпоранен за нашите грехове и направен слаб за нашето беззаконие; наказанието за нашия мир биде върху Него, и чрез Неговите рани ние се изцелихме."71

О, дивете се на любовта на Словото – че заради нас Той е унизен, за да можем ние да бъдем приведени в чест, понеже "всички ние" се казва, "се заблудихме като овце, сгреши човек в пътя си, а Господ предаде Него за нашите грехове; и Той уста Си не отваряше, защото бе зле измъчван; като овца биде Той заведен на заколение, и като агне безгласно пред стригача си, така и Той не отваряше уста Си. При унижението Му Неговият праведен съд беше отнет."72

После, за да не би някой поради страданието Му да Го счете за обикновен човек, Светото Писание предугажда човешките догадки и обявява властта (която е действала) за Него73 и разликата в Неговата природа в сравнение с нас като казва: "Но рода Му кой ще обясни? Защото бе отнет74 животът Му от земята; заради беззаконията на народа бе заведен на смърт. И ще Му отредя гроб със злодейци, но по смъртта Му със богатия, защото не бе сторил беззаконие, и в устата Му нямаше лъжа. Но Господ ще Го очисти от Неговото оскърбление."75

35. Но навярно, след като чу пророчеството за Неговата смърт, ти ще искаш да научиш също какво е изложено и по отношение на Кръста, защото дори и това не е подминато – то се изявява от светите мъже с пределна яснота, понеже първо го предсказва Мойсей и то на висок глас като казва: "Ще видиш живота си да виси пред очите ти и няма да бъдеш уверен."76, а после и пророците след него свидетелстват за това, казвайки: "Аз пък като кротко агне, водено на клане, не знаех, че те замислят кроеж против мене, думайки: да турим дърво в неговия хляб и да го отсечем от земята на живите."77 и още веднъж: "Пробиха ми ръце и нозе изброиха всичките ми кости, разделиха помежду си дрехите ми и за одеждата ми хвърлиха жребие."78 Но смърт, издигната нависоко и която се извършва върху дърво, не може да бъде никоя друга, освен Кръста; и пак – при никоя друга смърт не се пробиват ръцете и нозете, освен единствено на Кръста.

Но тъй като чрез пребиваването на Спасителя сред човеците, всички народи и по всички посоки започнали да познават Бога, те [пророците] не подминали и това без упоменаване, но и за него също се споменава в Светото Писание, понеже "ще се яви" - казва той, - "Иесеевия корен, и онзи, Който ще се издигне да владее над народите, на Него ще се уповават народите."79

Това е само малко в доказателство какво е станало, но всичкото Писание изобилства с опровержения срещу неверието на иудеите, защото кой от праведните мъже и светите пророци, и патриарсите, описани в божественото Писание, е имал телесното си рождение единствено от девица, или коя жена е била достатъчна без мъж за зачеването на рода човечески?

Не беше ли Авел роден от Адам, Енох от Иаред, Ной от Ламех, а Авраам от Тара, Исаак от Авраам, Иаков от Исаак? Не се ли роди Иуда от Иаков, а Мойсей и Аарон от Амрам? Не се ли роди Самуил от Елкана, или Давид от Иесей, или Соломон от Давид, или Езекия от Ахаз, или Иосия от Амон, или Исаия от Амос, или Иеремия от Хелкия, или Иезекиил от Вузия? Нямаше ли всеки за автор на своето съществуване баща? Кой тогава е Онзи, Който е роден единствено от девица, защото пророкът възлага твърде много на това знамение? Или чие раждане биде предшествано от звезда в небесата, за да обяви на света Него, Който се роди?

Понеже когато се роди, Мойсей бе укрит от родителите си; Давид беше неизвестен дори за онези в неговата околност – дотолкова, че дори великият Самуил не го знаеше, но попита дали Иесей има и друг някакъв син.80 Също и Авраам стана известен за околните едва след раждането си81, но за Христовото раждане свидетел бе не човек, но звезда на онова небе, откъдето слизаше Той.

36. А кой цар, живял някога, преди да е имал сила да казва тате или мамо, е царувал и постигнал победи над враговете си82? Не стигна ли Давид до трона на трийсетгодишна възраст, а Соломон – когато беше стигнал възраст на млад мъж? Не се ли възцари Иоас на седем години83, а Иосия – един още по-късен цар, не получи ли управлението около седмата си година84? И все пак на тази възраст те имаха сила да казват тате или мамо.

Има ли някой, тогава, да е царувал и да е надвивал враговете си отпреди рождението си почти; или какъв подобен цар е имало някога в Израил и в Иудея (нека иудеите, които са изследвали това, да ни кажат), в когото всички народи са положили своето упование и са имали мир наместо да бъдат във вражда с него от всяка страна? Понеже докато е стоял Иерусалим, е имало непрестанна война помежду им, и те всички са воювали с Израил – асирийците са ги потискали, египтяните са ги преследвали, вавилонците са ги нападали и, колкото и да е странно, те имали във война срещу себе си дори своите съседи – сирийците.

Или не воюва ли Давид срещу онези от Моав, и не удряше ли по сирийците; Иосия не се ли бранеше срещу съседите си, Eзекия не се ли побоя пред хвалбите на Сенахирим, Амалик не поведе ли война против Мойсея, аморeйците не му ли се противопоставиха, и жителите на Иерихон не се ли строиха против Исуса, син Навиев? И с една дума, между народите и Израил приятелските договори нямаха място. На кого тогава, трябва народите да възлагат упованието си, това си струва да видим, понеже такъв трябва да има, тъй като е невъзможно пророкът да е говорил лъжливо, но кой от светите пророци или от ранните патриарси е умирал на Кръста за спасението на всички; или кой е бил изранен и убит за изцеляването на всички; или кой от праведните мъже или царе слезе до Египет, тъй че при неговото идване идолите на Египет да изпопадат? Защото Авраам ходи там, но при все това идолопоклонството остана по целия свят, Мойсей беше роден там, но измамното поклонение на човеците си остана въпреки това.

37. Или кой измежду онези, записани в Писанието, бе прободен в ръцете и нозете или изобщо повесен на дърво, и бе пожертван на кръст за спасението на всички? Понеже Авраам умря като приключи живота си на легло, Исаак и Иаков също умряха с нозете си вдигнати на легло, Мойсей и Аарон умряха на планината, Давид – в своя дом, без да бъде прицел на какъвто и да е заговор от ръцете на човеците; наистина – той беше преследван от Саул, но биде опазен непокътнат; Исаия беше прерязан на две85, но не и повесен на дърво; с Иеремия се отнесоха срамно, но не умря под проклятие; Иезекиил пострада, обаче не за хората, но за да покаже какво щеше да ги сполети.

И пак, тези, дори където страдаха, бяха човеци прилични на всички по своето общо естество, но Онзи, Който е обявен в Писанието, че страда заради всички, е наречен не просто човек, но Живота на всички, понеже "ще видиш живота си" – се казва – "да виси пред очите ти"76, макар в действителност Той да беше като човеците по естество. Също: "но рода Му кой ще обясни?75", защото човек може да проследи родословието на всички светии и да го обяви от началото, както и от кого е роден всеки, но Писанието свидетелства, че рода на Него, Който е Животът, не може да бъде обяснен.

Кой тогава е този, за когото Божественото Писание казва това, или кой е толкова велик, че дори пророците предсказват за него такива велики неща? Никой друг наистина не се открива в Писанието, но общият Спасител на всички – Словото Божие – нашият Господ Иисус Христос, защото Той е, Който произлезе от девица и се яви като човек на земята и Чийто род по плът не може да бъде обяснен, понеже няма никой дето да може да назове Неговия отец по плът, тялото Му бидейки не от мъж, а единствено от девица, тъй че никой не може да обясни телесния род на Спасителя от мъж по същия начин, както може да състави родословие на Давид, и на Мойсей, и на всичките патриарси.

Защото Той е, Който направи също и звездата да отбележи раждането на Неговото тяло, тъй като подобаваше на Словото, слизащо от небесата, да има Своето съзвездие също от небето, подобаваше и Царят на творението при Своето явяване да бъде явно разпознат от цялото творение, и наистина – Той бе роден в Иудея, и мъже от Персия дойдоха да Му се поклонят.

Именно Той, дори още преди Своето явяване в тялото, спечели победа над бесовските Си противници и тържество над идолопоклонството – във всеки случай всички езичници от всяка област, изоставяйки унаследената си традиция и безбожието на идолите, сега полагат своята надежда в Христа и се присъединяват под Него, подобно на което ти можеш да видиш със собствените си очи, защото по никое друго време безбожието на египтяните не се е прекратявало, освен когато Господарят на всички, възседнал сякаш като на облак, слезе до там в тяло и съсипа заблудата на идолите и привлече всички към Себе си, а чрез Себе Си – и към Отца.

Именно Той биде разпнат пред слънцето и цялото творение като свидетели, и пред онези, които Го подложиха на смърт, а чрез Неговата смърт до всички дойде спасение и цялото творение беше изкупено. Той е Животът на всички и именно Той като агне предаде Своето тяло на смърт като заместител, за спасението на всички, при все че иудеите не го вярват.

38. И ако те не смятат тези доказателства за достатъчни, нека поне бъдат убедени чрез други доводи, почерпени от оракулите, които сами те притежават, понеже за кого пророците казват: "Аз бях изявен на ония, които Ме не дириха; бях намерен от ония, които не питаха за Мене: "Ето Ме, тук Съм!" казвах на народа, който не призоваваше Моето име. Простирах ръцете Си към непокорен и противящ се народ"?86 Кой тогава, бихме питали иудеите, е онзи, който е бил изявен? Защото ако е бил пророкът, нека кажат кога се е крил, че след това да се появява отново; и какъв пророк ще да е този, който не само е бил изявен от скришно, но също е прострял ръцете си на кръста? Със сигурност никой от праведниците, освен единствено Словото Божие, Който нетелесен по естество, се яви заради нас в тяло и пострада за всички.

Или ако дори това не е достатъчно за тях, нека поне млъкнат пред друго доказателство като видят колко е явна неговата уличителна сила, защото Писанието казва: "Бъдете крепки вие, отпуснати ръце и слаби колене, насърчавайте се вие, слабите духом, бъдете крепки, не се бойте: ето, нашият Бог въздава отплата, Той ще дойде и ще ни спаси. Тогава ще се отворят очите на слепите, и ушите на глухите ще прочуят, тогава сакатият ще скача като елен, и езикът на заекващите ще се оправи."87 И какво ще кажат сега за това, или как ще посмеят изобщо да се опълчат срещу това, понеже пророчеството не само посочва, че Бог ще пребивава тук, но обявява белезите и времето на Неговото идване, тъй като проглеждането на слепите, прохождането на сакатите, прочуването на глухите и оправянето на езика на заекващите се свързват с Божието идване, което трябва да стане. Нека тогава кажат кога такива белези е имало в Израиля или къде в иудейството се е случило нещо от този род.

Нееман, прокаженият, се очисти, но никой глух не прочу, нито сакат проходи; Илия възкреси мъртвец, същото стори и Елисей, но никой сляп от рождение не си върна зрението, понеже наистина да възкресиш мъртвец е нещо велико, но не е като чудото, извършено от Спасителя. Само че, ако Писанието не премълча случая с прокажения и с умрелия син на вдовицата, със сигурност ако се беше случило също и сакат да проходи и сляп да си върне зрението, разказът нямаше да пропусне да спомене и това, но тъй като нищо не се казва в Писанието, явно е, че тези неща никога не са се случвали преди.

Тогава, кога са се случили, освен когато Самото Слово Божие дойде в тяло; или кога дойде Той, ако не когато сакати проходиха, и заекващи проговориха нормално, и глухи прочуха, и слепи от рождение си възвърнаха зрението? Понеже именно това изрекоха иудеите, които станаха тогава свидетели на това, тъй като не бяха чули тези неща да са се случили по никое друго време: "Открай век не се е чуло, някой да е отворил очи на слепороден. Ако Той не беше от Бога, не можеше да направи нищо."88

39. Но навярно след като дори и те не са в състояние постоянно да се борят срещу ясни свидетелства, без да отричат каквото е писано, те ще държат, че очакват тези неща и че Словото Божие не е дошло още, защото това е, върху което те вечно натякват като не се свенят да го изтъкват дори при наличието на ясните свидетелства, но точно в това, и то повече, отколкото другаде, те ще бъдат най-вече опровергани и то не от нашите ръце, а от тези на премъдрия Даниил, който отбелязва както точния ден, така и божественото пребиваване на Спасителя като казва: "Седемдесет седмици са определени за твоя народ и за светия град, за да бъде преустановен греха, да бъдат запечатани греховете и загладени беззаконията, да се стори изкупление за беззаконията и да се доведе вечната правда, да се запечатат видение и пророк и да се помаже Святият на святите; и ти ще узнаеш и разбереш от излизането на заповедта за възстановяване89 и за построяване на Иерусалим, до Христос княза..."90

Навярно по отношение на останалите (пророчества) те дори могат да намерят оправдание и да отложат каквото е писано за някое идно време, но какво могат да кажат на това и могат ли да се опълчат изобщо на това, където не само се упоменава Христос, но Той, Който трябва да бъде помазан, се обявява не просто за човек, но за Святият на святите и че Иерусалим трябва да остане до Неговото идване, а след това пророк и видение да секнат у Израиля.

Давид някога беше помазан, и Соломон, и Езекия, но при все това Иерусалим и мястото тогава останаха и пророците си пророчестваха – Гад, и Асаф, и Натан, а по-късно Исаия, и Осия, и Амос, и други; освен това самите мъже, които се помазваха, биваха наричани святи, но не Святият на святите. Ако обаче те се прикриват зад пленничеството и казват, че поради него Иерусалим го е нямало, какво могат да кажат и за пророците, понеже е истина, че още с отправянето на людете към Вавилон Даниил и Иеремия бяха там и Иезекиил, и Агей, и Захария пророчестваха.

40. И така, иудеите издребняват, а въпросното време, което те отнасят към бъдещето, е вече дошло, понеже кога пророк и видение секнаха у Израиля, освен когато дойде Христос – Святият на святите? Защото това е белег и важно доказателство за идването на Словото Божие, че Иерусалим вече го няма, нито бива издигнат някакъв пророк, нито пък им се открива видение, и то съвсем естествено, понеже откакто Този, що беше указван, дойде, каква повече нужда от някой да указва на Него; откакто истината бе тук, каква повече нужда от сянката?

Защото това беше причината те изобщо да пророкуват, а именно – докато дойде истинската Праведност и Онзи, що трябваше да изкупи греховете на всички; и затова Иерусалим стоя дотогава, а именно – за да могат те там да се упражняват в образите като подготовка за реалността. И тъй, когато Святият на святите дойде, естествено видение и пророк се запечатиха и царството на Иерусалим се прекрати, понеже между тях трябваше да се помазват царе само до помазването на Святият на святите и Иаков пророкува, че царството на иудеите трябва да стои до Него, както следва: "Владетелят не ще се отнеме от Иуда, нито князът - от чреслата му, докле пазеното за него не дойде, и Той е очакването на народите."91; поради което и Сам Спасителят извика и каза: "Законът и пророците пророкуваха до Иоана."92

Ако обаче сега сред иудеите има цар, или пророк, или видение, те са прави да отричат дошлия Христос, обаче ако няма нито цар, нито видение, но от онова време насетне всяко пророчество е запечатано, а градът и храмът са отнети, защо са те така невярващи и толкова извратени да виждат какво е станало и пак да отричат Христа, Който е осъществил всичко това?

Или защо, когато виждат даже и езичниците да изоставят своите идоли, и да полагат чрез Христос своята надежда в Бога на Израиля, те отричат Христа, Който бе роден от корена на Иесея по плът и поради това е цар? Защото ако народите се покланяха на някой друг бог и не изповядваха Бога на Авраам, и Исаак, и Иаков, и Мойсей, тогава още веднъж, те щяха да правят добре да претендират, че Бог не е дошъл, но ако езичниците почитат същия Бог, Който даде закона на Мойсей и даде обещанието на Авраам, и Чието слово иудеите опозориха, защо те не виждат или защо умишлено пренебрегват как предсказаният от Писанието Господ е огрял върху света и му се е явил в телесна форма, както казва Писанието: "Господ Бог ни осия"93 и отново: "Той прати Своето слово и ги изцели"94, и отново: "Не посланик, не ангел, но Сам Господ ги спаси"95? Тяхното състояние може да се сравни с това на някой не с ума си, който вижда земята огряна от слънцето, но отрича слънцето що я огрява.

Защото какво още остава за Него, Когото те очакват, да извърши, когато дойде – да призове езичниците? Но те вече са призовани. Да направи пророчество, и цар, и видение да секнат? Това също вече е станало. Да изяви безбожието на идолопоклонството? То вече е изявено и осъдено. Или да унищожи смъртта? Тя вече е унищожена. Какво тогава още не е станало, което Христос трябва да извърши; какво е останало неизпълнено, че иудеите сега да са в безнаказано неверие?

Защото, казвам аз, както именно виждаме и в действителност, ако вече няма цар, нито пророк, нито Ерусалим, нито жертвоприношение, нито видение между тях, но пък цялата земя е изпълнена със знанието за Бога, а езичниците, изоставяйки своето безбожие, сега намират убежище при Бога на Авраам чрез Словото – а именно нашия Господ Иисус Христос, тогава трябва да е ясно дори на онези, които са чрезмерно инатливи, че Христос е дошъл и че Той е осветил абсолютно всички със Своята светлина и им е дал истинното и божествено учение относно Своя Отец. Така иудеите могат на практика да бъдат опровергани чрез тези и чрез други аргументи от Божественото Писание.

[ ОБРАТНО ГОРЕ ]






Глава 7. Опровержение на езичниците

41. Но човек не може да не бъде крайно изумен и от езичниците, които докато се присмиват на онова, дето никак не е за смях, сами не осъзнават собствения си позор, който не забелязват как са си издигнали под формата на дървета и камъни. Но тъй като не ни липсват отговори с явни доказателства, нека засрамим и тях въз основа на разсъждения и то върху каквото и сами виждаме, понеже какво има на наша страна, което да е абсурдно или достойно за подигравка – да не са просто думите ни, че Словото е било изявено в тяло? Но ако се показват приятели на истината, дори и те ще признаят с нас без никакво противоречие, че това се е случило.

Ако пък отрекат изобщо да има Слово Божие, те правят това безоснователно96, като подиграват каквото не познават, но ако изповядат, че има Слово Божие, и че Той е властник на вселената, и че в Него Отец е произвел творението, и че чрез Неговия промисъл цялото получава светлина, и живот, и битие, и че властва над всичко така, че Той бива познат чрез делата на Своя промисъл, а чрез Него - и Отца, разсъди, моля, дали те не повдигат подигравката срещу себе си.

Гръцките философи казват, че вселената е едно огромно тяло97, и с право, понеже виждаме нея и нейните части като обекти на сетивата си.

Ако тогава Словото Божие е във вселената, която е тяло, и се е обединило с цялото и с всички негови части, какво изненадващо или абсурдно има в това да казваме как Той се е обединил също и с човека, защото ако за Него беше абсурдно изобщо да е в някакво тяло, щеше да е абсурдно да се обединява и с цялото и да дава светлина и движение на всички неща чрез Своя промисъл, понеже цялото също е тяло, но ако Му подобава да обедини Себе си с вселената и да бъде познат в цялото, трябва да Му подобава също и да се яви в човешко тяло и чрез Него то да бъде озарявано и да се труди, защото човечеството е част от цялото. А ако не подобава на една част да бъде приета като Негов инструмент, за да учи човеците на Своето Бòжество, трябва да е крайно абсурдно Той да бъде изявяван и от цялата вселена.

42. Понеже както при положение, че цялото тяло се оживотворява и озарява от човека, ако някой каже как е абсурдно властта на човека да бъде също и в палеца, той ще бъде счетен за глупав, защото приемайки че човек пропива и работи в цялото, той отрича да е също и в частта; по същия начин онзи, който приема и вярва, че Словото Божие е в цялата вселена и че цялото се озарява и движи от Него, не трябва да счита за абсурдно едно определено човешко тяло също да получава движение и озарение от Него.

Но ако те считат за неподобаващо изявяването на Спасителя в човека, за което говорим, поради това, че човешкият род е нещо сътворено и е бил създаден от нищото, за тях е крайно време да изхвърлят Него и от творението, защото то също е било приведено от Словото в съществуване от нищото; но ако въпреки че творението е нещо създадено, не е абсурдно Словото да бъде в него, тогава също не е абсурдно Той да бъде и в човека, понеже каквато и представа да оформят за цялото, те трябва задължително да приложат същата представа и за частта, тъй като човекът, както казах вече, е част от цялото. Затова изобщо не е неподобаващо Словото да бъде в човека, а в същото време всички неща да черпят от Него своето движение, и светлина, и живот, както казват също и техните писатели: "В него ние живеем, и се движим, и имаме своето битие."98 И така, какво има тогава за присмех в казваното от нас, ако Словото е използвало това, в което се намира, като средство да изяви Себе си? Понеже ако не беше в него, Той не би могъл и да го използва, но ако по-преди допуснахме, че Той е в цялото и в неговите части, какво неправдоподобно има в Неговото изявяване на Себе си в онова, в което е?

Защото чрез Своята собствена власт Той прониква изцяло във всяко и във всичко, и нарежда всички неща без пренебрежение, тъй че никой не би могъл да каже, че за Него е неуместно да говори и да изяви Себе си и Своя Отец посредством слънце, ако така е решил, или пък луна, или небе, или земя, или води, или огън – доколкото Той държи наедно всички неща едновременно и в действителност е не само във всичките, но също и във въпросната част, и там невидимо изявява Себе си. По подобен начин не може да е абсурдно, ако (нареждайки цялото, както и прави, и давайки живот на всички неща) след като е изволил да изяви Себе си чрез човеците, понеже и човешкият род също е действителна част от цялото, Той е използвал като Свое средство едно човешко тяло, за да изяви истината и познаването на Отца; и както разумът, пропивайки човека изцяло, се изявява чрез една само част на тялото, имам предвид езика, без, предполагам, някой да каже как същността на разума по тази причина се принизява – така и ако Словото, пропивайки всички неща, е използвало за средство човек, това не може да изглежда неподобаващо, понеже както казах по-преди, ако е неподобаващо да е използвал като средство едно тяло, за Него също е неподобаващо да бъде и в цялото.

43. Ако при това те запитат защо тогава Той не се е явил посредством други и по-благородни части от творението, използвайки някое по-благородно средство като слънцето, или луната, или звездите, или огъня, или въздуха вместо просто човека, нека знаят, че Господ дойде не за да прави представление, а за да изцелява и учи онези, които страдат, защото начинът на някой, стремящ се към представление ще бъде просто да се яви и да заслепи зрителите, но за който търси да изцелява и учи, начинът е не просто да пребивава тук, а да отдаде себе си в помощ на нуждаещите се и да се яви според както нуждаещите се от него биха понесли, за да не би, надхвърляйки нуждите на страдащите, да разтревожи самите човеци, които се нуждаят от него, правейки Божието явяване безполезно за тях.

А нищо от творението не е кривнало встрани по отношение на връзката си с Бога, освен единствено човекът; и що – нито слънце, нито луна, нито небе, нито звездите, нито вода, нито въздух са се отклонили от своя ред, но знаейки своя Творец и Владетел – Словото, те остават както са били направени, но единствено човеците, след като отхвърлили каквото е добро, след това вместо истината изнамерили неща никакви и приписали дължимата Богу чест и познанието си за Него на бесове и човеци под формата на камъни.

С основание тогава, тъй като било недостойно за Божествената благост да пренебрегне нещо толкова низко и докато човеците още не били способни да Го разпознаят като нареждащ и водещ цялото, Той взима на Себе си като средство една част от цялото – Неговото човешко тяло, и съединява Себе си с него, за да може след като човеците не са съумели да Го познаят в цялото, да не пропуснат да Го познаят в частта; и след като не са съумели да издигнат взор до Неговата невидима власт, да могат поне от приличащото на тях да разсъдят за Него и да Го съзерцават.

Понеже, бидейки човеци, те ще могат да познаят Неговия Отец по-бързо и пряко посредством тяло с подобна природа и посредством божествените дела, извършвани чрез него, отсъждайки чрез сравнение, че те не са човешки, но дела Божии, извършвани от Него. И ако за Словото беше абсурдно, както казват те, да бъде познато чрез делата на тялото, по същия начин щеше да е абсурдно за Него да бъде познат и чрез делата на вселената, понеже както Той е в творението, и въпреки това не участва в неговото естество и в най-малка степен, но по-скоро всички неща участват в Неговата власт, така и докато използвал тялото като Свое средство, Той не участвал в нищо свойствено за плътта, но напротив – Сам осветил даже тялото, защото ако дори Платон, който е на такава почит сред гърците казва99 как нейния майстор, виждайки вселената подхвърляна от бури и в опасност да потъне към мястото на хаоса, заема място на кормилото на душата и идва на помощ, и поправя всичките й бедствия, какво не е за вярване тогава в казваното от нас, че както човешкият род бил в заблуда, Словото заело място в него и се явило като човек, за да може в неговата буря да го избави посредством Своето водителство и благост?

44. Но навярно, засрамени да се съгласят с това, те ще изберат да кажат, че ако Бог е искал да поправи и избави човешкия род, е трябвало да го стори чрез заповед, без Неговото Слово да приема тяло – по същия начин както Той сторил някога, когато ги произвел от нищото. На това тяхно възражение разумният отговор ще бъде, че някога, понеже нищо не е съществувало, необходимото за създаването на всичко било заповедта и едната воля да се стори това, но след като човекът вече бил сътворен и необходимостта налагала изцеление не за несъществуващи неща, а за неща, които се били случили, естествено било като следствие Лекарят и Спасителят да се яви във вече станалото, за да изцели съществуващите също неща.

Следователно, Той поради тази причина станал човек и използвал Своето тяло като човешко средство, понеже ако това не е бил правилният начин, как, избирайки да използва някакво средство, трябвало да се яви Словото; или откъде щял да го вземе Той, освен от вече съществуващите и нуждаещи се от Неговото Бòжество посредством някого като самите тях? Защото не нещата без битие имали нужда от спасение, тъй че да е достатъчна и една само заповед, но към тление и погибел отивал вече съществуващият човек. Естествено било тогава, и правилно, Словото да използва човешко средство и да яви Себе си на всички.

На второ място, трябва да знаеш също и това, че настъпилото тление не било външно за тялото, но се било прилепило към него, а се изисквало вместо тлението, към него да се прилепи животът, тъй че, както смъртта станала свойствена за тялото, така и животът да може също да му стане свойствен. Ако обаче, смъртта беше външна на тялото, щеше да е редно също и животът да му се присвои външно, но ако смъртта е била плътно прилепена към тялото и го владеела като да е едно с него, изисквало се също и животът плътно да се прилепи към тялото, така че тялото като се облече в живота да отхвърли вместо него тлението. Освен това, дори да допуснем, че Словото е дошло извън тялото, а не в него, смъртта действително щеше да бъде победена от Него в пълно съответствие с природата, доколкото смъртта няма власт против Живота, но тлението, прилепено към тялото щеше, въпреки това, да си остане в него.

По тази причина Спасителят с право облече Себе си в тяло, за да може тялото, прилепяйки се плътно към Живота, повече да не пребъдва в смъртта като смъртно, но като облякло се в безсмъртие, вече отново да се привдигне и да остане безсмъртно; понеже облякло веднъж тление, то не би могло да се привдигне отново, освен ако не облече живот. Подобно и смъртта, поради собствената си природа не би могла да се прояви, освен в тялото. Затова Той облякъл тяло, за да може да намери смъртта в тялото и да я унищожи, понеже как би могло изобщо да се докаже, че Господ е Животът, ако Той не беше съживил онова, което е било смъртно?

И точно както, понеже плявата е подвластна на унищожение от огън, ако човек държи огъня далеч от плявата, макар да не изгаря, все пак плявата въпреки това си остава просто плява, бояща се от угрозата на огъня, понеже огънят притежава естественото свойство да я погълне; докато ако човек я увие с малко азбест, веществото, провъзгласявано за огнеупорно, плявата повече не се бои от огъня, бидейки защитена чрез своето покритие от незапалимо вещество. По същия този начин по отношение на тялото и смъртта може да се каже, че ако смъртта беше държана далеч от тялото единствено чрез заповед от Негова страна, въпреки това, според природата на телата, то щеше да бъде смъртно и тленно, но за да не бъде така, то облякло невещественото Слово Божие и така повече не се бои нито от смърт, нито от тление, понеже има за одежда живот, а в него с тлението е свършено.

45. В съответствие, следователно, Словото Божие приело тяло и използвало човешко средство, за да съживи също и тялото, и както Той се познава в творението чрез Своите дела, така да работи и в човека и да изяви Себе си навсякъде като не остави нищо неизпълнено от божествеността си и от познанието за Себе си, защото подхващам и повтарям каквото казах преди – че Спасителят сторил това, за да може Той, както изпълва всички неща по всички посоки със Своето присъствие, така също да изпълни и всички неща с познанието за Себе си, както казва и божественото Писание: "цялата земя беше пълна с познаването на Господа"100.

Понеже само да погледне към небето, човек вижда неговия ред, или ако не може да вдигне лицето си към небето, а само към човека, той вижда Неговата власт – отвъд сравнение с човешката, изявена чрез Неговите дела, и научава как Той единствен измежду човеците е Бог Слово; или ако човек се е залутал сред бесове и е в страх от тях, той може да види как този Човек ги изгонва и да отсъди, че Той е техен Господар; или ако човек е затънал до нивото на водите и смята, че те са Бог – както например египтяните почитат водата, той може да види природата й променена от Него и да научи, че Господ е Създател на водите. Но ако човек е паднал дори до Хадес и боготвори героите, слезли там, считайки ги за богове, той пак може да види действителността на Христовото Възкресение и победа над смъртта и да заключи, че и измежду тях единствен Христос е истински Бог и Господ, понеже Господ докосна всички части на творението и избави и освободи всички тях от всяка заблуда, както казва Павел: "като отне силата от началства и власти, Той възтържествува на кръста"101, тъй че никой вече да не може по никакъв начин да бъде заблуждаван, но навсякъде да може да открива истинското Слово Божие, понеже така човек, заобграден от всички страни и съзиращ божествеността на Словото да се разкрива навсякъде – т.е. на небето, в Хадес, в човека, на земята – повече да не бъде изложен на заблуда по отношение на Бога, но трябва да се покланя единствено на Христа и чрез Него правилно да познае Бога.

Така чрез тези доводи и въз основа на разсъждения езичниците на свой ред ще бъдат справедливо засрамени от нас, но ако те считат доводите недостатъчни да ги засрамят, нека във всеки случай се уверят в казваното от нас чрез явни за всички свидетелства.

[ ОБРАТНО ГОРЕ ]






Глава 8. Опровержение на езичниците (продължение)

46. Кога хората започнаха да изоставят поклонението пред идолите, освен когато Бог – самото Слово Божие, дойде между хората? Или кога предсказванията сред гърците, а и навсякъде, секнаха и се изпразниха, освен когато Спасителят изяви на земята Себе си? Или кога онези, наричани от поетите богове и герои, започнаха да се считат за обикновени смъртни хора, освен когато Господ издигна победата си над смъртта и запази нетленно тялото, което бе приел, възкресявайки го от мъртвите? Или кога измамата и лудостта на демоните изпаднаха в презрение, освен когато Божията власт – Словото, Господарят също и на всички тях, принизявайки се поради слабостта на човека, се яви на земята? Или кога изкуството и школите на магията започнаха да се потъпкват, освен когато божественото явяването на Словото се извърши сред хората? И с една дума, по кое време мъдростта на гърците стана глупава, ако не когато истинската Мъдрост Божия се яви на земята? Защото в миналото целият свят и всяко място са били заблуждавани чрез поклонението на идоли, и хората не са считали за богове нищо друго, освен идолите, но сега по целия свят хората изоставят идолските си суеверия и прибягват към Христа, и като Му се покланят като на Бог, чрез Него те също идват до познаване и на онзи Отец, Когото преди не са познавали.

И чудно събитие – там където предметите на поклонение бяха различни и безбройни, и всяко място имаше своя собствен идол, и считаният помежду тези за бог нямаше власт да премине към съседното място, за да убеди онези от съседните народи да му се покланят, но почти не получаваше служение дори и сред собствения си народ, понеже никой не се кланяше на бога на своя съсед, но напротив – всеки човек се придържаше към своя собствен идол, считайки го за господар на всичко, там сега единствено Христос бива почитан като един и същ помежду всички народи и което немощта на идолите не можа да стори, а именно – да убеди дори живеещите съвсем наблизо, това го стори Христос като убеди не само съвсем близките, а просто целия свят, да се покланя на един и същ Господ и чрез Него на Бога, Неговия Отец.

47. И докато преди всяко място беше изпълнено с измамите на оракулите и оракулите в Делфи и Додона, в Боеция102 и Ликия103, и в Либия104 и Египет, както и онези на кабири105 и питонеси106, бяха държани на почит чрез човешко въображение, сега, откакто Христос начена да се проповядва навсякъде, тяхната лудост също секна и сред тях повече няма нито един да прорицава. И докато преди демоните мамеха човешките представи, населявайки потоци или реки, дървета или камъни и по този начин се натрапваха на простоватите чрез своите фокуси, сега, след божественото посещение на Словото, тяхната измама секна, понеже чрез кръстния знак, стига само да го използва, човек прокужда техните измами. И докато преди човеците считаха за богове Зевс и Хронос, и Аполон, и героите, споменавани у поетите, и се заблуждаваха да ги почитат, сега, когато Спасителят се е явил сред човеците, тези другите бяха разобличени като смъртни люде и единствен Христос се признава помежду човеците като истинния Бог – Словото Божие.

А какво да каже човек за почитаната сред тях магия, понеже преди Словото да пребивава посред нас, тя е била силна и действена сред египтяни и халдейци, и индийци, и е вдъхвала страхопочитание в онези, които я виждали, но чрез присъствието на Истината и появата на Словото, тя също е била напълно отхвърлена и унищожена изцяло.

А колкото до езическата мъдрост и гръмките претенции на философите, мисля че никой няма да се нуждае от нашите доводи, тъй като чудото е пред очите на всички – че докато мъдрите сред гърците са написали толкова много и не са успели да убедят дори малцина от собствената си общност по отношение на безсмъртието и добродетелния живот, Христос самичък, чрез обикновено слово и чрез неумели в езика човеци е убедил цели църкви с люде по целия свят да презрат смъртта и да внимават в безсмъртните неща, да се отвърнат от временното и да обърнат взора си към вечното, да счетат земната слава за нищо и да се устремят единствено към небесната.

48. И тези наши доводи не възлизат само на думи, но имат свидетелство за своята истинност и в действителния опит, понеже нека който пожелае, да възлезе и да съзре увереността в безсмъртие у такъв велик хор от Негови мъченици и доказателството за добродетелност в Христовите девици и в юношите, които упражняват свята непорочност; и нека дойде оня, който пожелае да изпита от опит онова, що казахме, и в самото присъствие на демонските измами и на прорицателските заблуди и на магическите чудесии нека да използва кръстния знак, на който се присмиват сред околните му, и ще види как посредством него демоните се разбягват, прорицанията спират и вещерството се осуетява.

Кой е, и колко велик е тогава този Христос, Който чрез Своето Име и присъствие помрачава и осуетява всички неща от всяка страна, и единствен е могъщ срещу всички и е изпълнил целия свят със Своето учение? Нека ни кажат гърците, които се смеят доволно и не се изчервяват, защото ако Той е човек, как тогава един човек е надмогнал властта на всички, които смело сами се зоват богове, и чрез Своята собствена власт ги е осъдил, че са нищо?

Но ако Го наричат магесник, как може чрез магесник, вместо да се утвърждава, всичката магия да се унищожава, понеже ако Той беше надвил определени магесници или надделял само над един, те основателно биха твърдили, че Той превъзхожда останалите чрез по-висше умение, но ако Неговият кръст е извоювал победа над абсолютно всичката магия и над самото нейно име, това че Спасителят не е магесник, трябва да е явно, виждайки как дори онези демони, които се призовават от други магесници, бягат от Него като техен Господар.

Кой е Той тогава, нека ни кажат гърците, чието единствено сериозно занимание е присмивачеството? Навярно те биха могли да кажат, че Той също е демон, а оттам и силата Му, но дори да кажат това, те ще имат присмеха срещу себе си, защото още веднъж ще могат да бъдат засрамени чрез предходните ни доказателства, понеже как е възможно да бъде демон Онзи, Който прокужда демоните?

Защото ако Той просто бе прокудил определени демони, с основание би могло да се твърди, че чрез началника на демоните Той надделява над по-низшите, също както Му казали и иудеите, когато искали да Го оскърбят107, но ако чрез назоваването на Неговото Име се изкоренява и пропъжда всичката лудост на демоните, трябва да е явно, че те грешат и тук и че нашият Господ и Спасител Христос не е, както си мислят те, някаква бесовска сила.

Тогава, ако Спасителят не е нито просто човек, нито магесник, нито някакъв демон, но чрез Своето Бòжество е унищожил и почернил както учението, откривано у поетите, така и измамите на демоните, а също и мъдростта на езичниците, трябва да е явно и да се признае от всички, че това е истинният Син Божий, самото Слово и Мъдрост и Власт на Отца от началото. Ето защо Неговите дела не са също и дела на човек, но както сами по себе си, така и в сравнение с [останалото при] човеците, те се признават за надчовешки и истински Божии дела.

49. Защото кой човек от родилите се някога е оформил за себе си тяло единствено от девица; или кой човек изобщо е изцелил такива болести като общият Господар на всички; или кой е възстановил недостигащото на човешката природа и е направил слепия от рождението си да вижда? Помежду тях бе обожествен Асклепий, защото практикувал лечителство и изнамирал билки за болестите на тялото, без сам да ги прави от земята, но ги откривал чрез изучаване върху природата, обаче какво е това пред стореното от Спасителя, а именно – че вместо да изцели рана, Той променил първоначалната природа на човека и възстановил тялото изцяло?

Херкулес се почита сред гърците като бог защото се бил срещу мъже, съперници негови, и унищожавал диви зверове с умение, но какво е това пред стореното от Словото в прокуждането от човека на болести и демони и на самата смърт? Дионис се почита сред людете, понеже научил човека на пиянство, но истинният Спасител и Господ на всички бива подиграван от тези хора, за поучаването във въздържание. Но да оставим това.

Какво ще кажат те за другите чудеса на Неговото Бòжество – при смъртта на кой човек слънцето се помрачи и земята се разтресе, нали дори и до този ден човеците умират и са умирали и преди – кога някое такова чудо се е случило при тях? Може и да прескочим делата, извършвани чрез тялото Му и да споменем онези след неговото възкресяване: учението на кой човек някога е надделявало навсякъде едно и също – от единия край на земята до другия, тъй че поклонението му да е прелетяло през всяка земя?

Или защо, ако Христос е човек, както казват те, а не Бога Слово, Неговото поклонение не се осуетява от боговете, които имат, при преминаването си в същата земя където са и те; или напротив – защо Самото Слово, пребивавайки тук, прекратява тяхното поклонение чрез учението си и подлага тяхната измама на срам?

50. Преди този Човек мнозина са били царе и деспоти на света, в хрониките са мнозина, които са били мъдреци и магесници всред халдейците, и египтяните, и индийците; кой от тези, питам аз, не след смъртта, но още приживе е бил някога способен да надделее дотолкова, че да изпълни цялата земя със своето учение и да отвърне толкова голямо множество от идолското суеверие, колкото е привел нашият Спасител от идолите към Себе си? Философите у гърците са съчинили много трудове с убедителност и умелост в думите – какъв толкова велик резултат тогава, са показали те, колкото е [показал] Кръста Христов? Понеже преподаваните от тях изтънчености били достатъчно убедителни до смъртта им, но дори влиянието, което изглеждали че имат приживе, било зависимо от взаимните им съперничества, а те били в надпревара и се оспорвали едни-други.

Словото Божие обаче, колко странно събитие, учейки чрез по-долен език, засенчило отбраните софисти и докато унищожавало техните школи, привличайки всички към Себе си, То изпълнило Своите собствени църкви; и дивното нещо е, че снизхождайки като Човек до смъртта, Той осуетил гръмките твърдения на мъдреците по отношение на идолите, понеже чия смърт някога е изгонвала демони, или от чия смърт някога са се боели демоните, както от тази на Христа; защото където се назове името на Спасителя, там всеки демон бива изгонен.

Или кой така е освободил човеците от похотите на природния човек, че блудстващите са непорочни и убийците повече не въртят меч, а онези, които преди са били надвивани от страхливост, се държат като мъже? И накратко, кой е убедил людете от варварски страни и безбожните човеци от разни места да изоставят лудостта си и да се обърнат към мира, ако не Христовата вяра и кръстния знак; или кой друг е дал на човеците такава увереност в безсмъртието, каквато са дали Христовият кръст и възкресението на Неговото тяло?

Защото макар гърците да са разказвали всякакви лъжливи легенди, те въпреки това не са могли да съчинят възкресение за своите идоли, понеже и през ум не им е минавало дали изобщо е възможно тялото да съществува отново след смъртта; и тук тяхното свидетелство би трябвало несъмнено да се приеме, тъй като чрез това виждане те са изложили немощта на собственото си идолопоклонство, оставяйки при това възможността отворена за Христос, тъй че Той по този начин да може да се разпознае сред всички като Син Божи.

51. И отново, кой от човешкия род след смъртта си, или пък докато е бил жив, е учил по отношение на девството и че тази добродетел не е невъзможна сред човеците? Но в Своето учение за него, Христос – нашият Спасител и Цар на всички, е имал такава власт, че дори деца, недостигнали още до законната възраст се посвещават на това девство, което стои отвъд закона.

Кой човек изобщо някога е бил способен да отиде толкова далеч, че да пристигне сред скитите и етиопците, или персийците, или арменците, или готите, или онези отвъд океана, за които чуваме, или онези оттатък Хиркания108, или дори египтяните и халдейците – люде, които внимават на магиите и са суеверни до немай къде и диви в своето обхождане, и изобщо да проповядва за добродетел и себеобуздание и против поклонението на идоли, както е сторил Господа на всички, Властта Божия – нашия Господ Иисус Христос? Кой не само проповядвал посредством Своите собствени ученици, но също внасял убеждение в умовете на човеците да изоставят лютостта на своите нрави и да не служат повече на своите прародителски богове, но да се научат да познават Него и чрез него да се покланят на Отца?

Понеже отнапред още в идолопоклонството, гърци и варвари воювали едни срещу други и били в действителност жестоки и към своя си род, тъй че било невъзможно за никого изобщо да прекоси море или земя, без да въоръжи ръката си с меч, поради техните непримирими борби помежду им, защото целият им житейски път минавал на оръжие и за тях мечът бил наместо тояга и бил тяхна опора във всяка неволя; и те продължавали, както казах и преди, да служат на идоли и да предлагат жертви на демони, но въпреки всичкото им идолопоклонско суеверие, не можели да се освободят от този [войнолюбив] дух, но колко странно – откакто са преминали към школата на Христа, оттогава като люде с наистина пробудена съвест, те са изоставили жестокостта на своите убийства и вече не мислят за война, но сред тях всичко е в мир и оттогава им се харесва каквото служи за приятелство.

52. Кой тогава е Онзи, Който е сторил това, или кой е Онзи, Който е обединил в мир човеците, които са се мразели едни-други, ако не възлюбеният Син на Отца, общият Спасител на всички – самият Иисус Христос, Който чрез Своята собствена любов претърпя всички неща за нашето спасение, понеже още от древност беше пророкувано за мира, който Той трябваше да донесе, когато Писанието казва: "ще прековат мечовете си на орала, и копията си - на сърпове и народ не ще дигне меч срещу народ, нито вече ще се учат на война109."

И това не е никак невероятно, тъй като дори и сега онези варвари, които имат вродена жестокост на нравите, докато все още правят жертви пред идолите на своята страна, те са люти един срещу друг и един час не могат да изтраят без оръжия, но когато чуят учението на Христа, отведнъж вместо към боеве, те се обръщат към земеделие, и вместо да въоръжават ръцете си с оръжия, те ги издигат в молитва, и с една дума – вместо да се бият помежду си, те оттук насетне се въоръжават срещу дявола и срещу злите духове, като ги подчиняват чрез себеобуздаване и душевна добродетел.

И тъй като каквото човеците не са могли да научат сред идолите, те са го научили от Него, това отведнъж е доказателство за божествеността на Спасителя и немалко изявяване на немощта и нищожеството на демоните и идолите, понеже демоните, знаейки собствената си немощ, по тази причина отнапред изпращали човеците да воюват едни срещу други, да не би ако прекратят взаимната си вражда, те да се насочат в битка срещу демоните.

Защо онези, които стават Христови ученици, вместо да воюват едни срещу други, застават строени срещу демоните чрез своите навици и добродетелните си действия и ги обръщат в бягство и подиграват княза им – дявола, тъй че в юношество те са себеобуздани, в изкушенията – устояват, в трудовете – постоянстват, когато ги обиждат, са търпеливи, когато ги ограбват, го приемат леко, и колкото и да е чудно, те презират дори смъртта и стават мъченици за Христа.

53. И да отбележим едно доказателство за божествеността на Спасителя, което е наистина крайно удивително – кой обикновен човек, или магесник, или деспот, или цар някога е бил способен да се нагърби с толкова много и да поведе война срещу всичкото идолопоклонство, и всичката демонска сган, и всичката магия, и всичката мъдрост на гърците, докато са били в силата си и все още процъфтяващи и обвързващи за всички, и отведнъж да ги спре всичките, както е бил нашия Господ – истинното Слово Божие, Който невидимо изобличавайки грешката на всеки човек, Сам е извел всички човеци от всичко това, тъй че онези, които се покланяли на идолите, сега ги потъпкват, онези на почит поради магиите, горят своите книги, а мъдрите предпочитат пред всички изучавания тълкуването на Евангелията?

Защото на които някога се покланяха, сега ги изоставят, а Когото някога подиграваха като разпнат, сега Го боготворят като Христос и Го изповядват като Бог; онези които бяха наричане богове помежду им, се обръщат в бягство чрез кръстния знак, докато разпнатия Спасител се проповядва по целия свят като Бог и като Сина Божи; и боговете, почитани помежду гърците, се безчестят от техните ръце като безсрамни същества, докато онези, които приемат учението на Христа, живеят по непорочен живот от тях.

Ако тогава тези и подобните им са човешки дела, нека който желае, да посочи подобни дела от страна на човеците в миналото и така да ни убеди, но ако те се доказват, че са не човешки дела, а Божии, защо неверниците са толкова безбожни, че да не разпознаят Господарят, Който ги е извършил?

Защото те са като човек, който от делата на творението не успява да познае техния Творец – Бога, понеже ако бяха познали неговото Бòжество от властта Му над вселената, те биха узнали, че делата в тяло на Христос също не са човешки, но са дела на Спасителя на всички – Словото Божие, и ако бяха узнали това, "не биха разпнали", както казва Павел110, "Господа на славата."

54. Но тогава, ако човек би желал да види Бога, Който е невидим по естество и не може да се види, той може да Го познае и възприеме от Неговите дела, тъй че нека онзи, който не успее да види Христос със своя разум, поне да Го възприеме чрез делата на Неговото тяло и да изпита дали те са човешки дела или Божии дела; и ако са човешки, нека се присмива, но ако не са човешки, а от Бога, нека да признае това и не да се присмива на онова, що не е за присмех, но по-скоро да се диви как чрез такова обикновено средство, са ни били изявени божествени неща и как чрез смърт безсмъртието е достигнало до всички, и как чрез ставането на Словото човек е бил познат всемирния Промисъл и неговия Подател и Уредник – самото Слово Божие. Защото Той стана човек, за да можем ние да станем Бог, и Той изяви Себе си чрез тяло, за да можем ние да получим представа за невидимия Отец, и Той претърпя поруганието на човеците, за да можем ние да наследим безсмъртие.

Защото докато Сам Той по никакъв начин не пострада, бидейки безстрастен и нетленен и истинско Слово и Бог, в Своето собствено безстрастие Той опази и изцели страдащите човеци, заради който и претърпя всичко това. И с една дума, постигнатите от Спасителя неща в резултат от ставането Му човек са от такъв вид и брой, че ако някой поиска да ги изброи, той би се оприличил на човек, който гледа морската шир и желае да изброи вълните й, защото както не може да се обеме целостта на вълните с очи, тъй като прииждащите от тях объркват възприятието на онзи, който опитва това, така и за онзи, който иска да обхване всичко постигнато от Христа в тялото, е невъзможно да обеме целостта дори и чрез изброяване, понеже нещата, които отиват отвъд мисълта му са повече от онези, за които си мисли, че е обхванал.

Тогава по-добре е не да се устремим да говорим за цялото, докато и на една част дори не може да се отдаде полагаемото, но след като се спомене още една, да ви се остави цялото да му се дивите, понеже всички досущ са дивни и накъдето и да обърне погледа си човек, той може да съзре там божествеността на Словото и да бъде поразен от превъзходно велико благоговение.

55. Тогава, след онова, което казахме дотук, за вас е правилно да осъзнаете и да приемете като обобщение на вече заявеното от нас, и чрезмерно да се дивите на това; а именно, че откакто Спасителят дойде сред нас, идолопоклонството не само не се е увеличавало, но и каквото имаше, намалява и постепенно изчезва; и мъдростта на гърците вече не само не напредва, но и каквото има, вече отминава; и демоните вместо още да мамят чрез заблуди и пророчества и магически умения, ако дори само се осмелят да направят опит, биват посрамени от кръстния знак. И за да обобщим всичко: вижте как учението на Спасителя расте навсякъде, докато всичкото идолопоклонство и всичко противопоставено на Христовата вяра ежедневно намалява, губи сила и пропада; и виждайки това, поклонете се на Спасителя, "Който е над всичко" и е могъщ – самият Бог Слово, и заклеймете онези, които са победени и премахнати от Него, защото както когато се яви слънцето, тъмнината вече не надделява, но и ако някъде все още е останало нещо, то бива прокудено; така и сега, когато божественото Явяване на Словото Божие е дошло, мракът на идолите вече не надделява, и всички части на света във всяка посока биват озарени от Неговото учение.

И както когато някой цар властва в някоя страна, без да се явява, но си стои в къщи в собствения си дом, често някои непокорни люде, злоупотребявайки с оттеглянето му, прогласяват себе си, и всеки от тях, присвоявайки си ролята, се налага над простолюдието като цар, тъй че човеците биват заблудени от името, слушайки че има цар, но без да го виждат, ако не по друга причина, то понеже не могат да влязат в дома, но когато истинският цар дойде и се яви, тогава непокорните самозванци биват изобличени от присъствието му, докато човеците, виждайки действителния цар, изоставят онези, които преди са ги заблуждавали; по подобен начин злите духове преди мамеха човеците, обличайки се с Божията почит, но когато Словото Божие се яви в тяло и ни изяви Своя собствен Отец, тогава най-сетне измамата на злите духове бе премахната и възпряна, докато човеците, обръщайки взора си към истинния Бог – Словото на Отца, изоставят идолите и вече почват да познават истинния Бог.

И това е доказателство, че Христос е Бог Слово и Властта Божия, понеже където човешките неща секват, а Словото Христово пребъдва, за всички очи е явно как каквото секва е временно, но Онзи, Който пребъдва, е Бог и истинният Син Божи – Неговото единородно Слово.

Глава 9. Заключение

56. Нека тогава, боголюбиви човече, това бъде нашия дар към теб, просто като някаква скица и очертание в кратък обзор на Христовата вяра и на Неговото Божествено явяване пред нас, но ти, взимайки повод от това, ако се задържиш върху текста на Писанието като упражняваш истински ума си върху него, ще научиш от него по-пълно и ясно точните подробности на казаното от нас, понеже то е било изречено и написано от Бога чрез човеци, които са говорили за Бога, докато ние на свой ред добавяме към ревността ти за учене от онова, що сме научили от вдъхновени учители, които са говорили с тях, и който също са станали мъченици за божествеността на Христос.

Ти също ще научиш и за Неговото второ славно и наистина божествено явяване нам, когато вече не в унижение, но в собствената Си слава, вече не в скромния си вид, но в собственото Си великолепие, Той трябва да дойде вече не за да страда, но оттам насетне да предаде на всички плодът на собствения Свой кръст, тоест – възкресението и нетлението, и вече не за да бъде съден, но да съди всички според каквото всеки е сторил в тялото, независимо добро или зло, когато за добрите е приготвено небесното царство, но за онези, които са вършили зло – вечен огън и външната тъмнина, понеже така казва също и Сам Господ: "Отсега ще видите Сина Човечески, седнал отдясно на Силата и идещ на небесните облаци в славата на Отца"111.

И по същата тази причина има също и слово от Спасителя да ни приготви за онзи ден със следните думи: "бъдете готови и бдете, понеже Той ще дойде в час, който не знаете."112 Защото според блажения Павел: "всички ние трябва да се явим пред Христовото съдилище, за да получи всякой заслуженото, според доброто или злото, което е извършил с тялото си."113

57. Но за изследването на Писанието и за истинното му познаване е нужен почтен живот и чиста душа и онази добродетел, която е според Христа, тъй че водейки пътя си чрез нея, разумът да може да постигне каквото желае и да го разбере, дотолкова, доколкото е достъпно за човешката природа да научи по отношение на Словото Божие, тъй като без чист ум и уподобяване на живота подобно на светиите, за човека не е възможно да разбере думите на светиите, понеже точно както ако човек желае да види светлината на слънцето, той при всяко положение ще избърше и разведри окото си, очиствайки себе си по някакъв желан от него начин, тъй че окото, ставайки по този начин светло, да може да види светлината на слънцето; или както ако човек желае да види някой град или страна, той при всяко положение отива до мястото, за да го види; така и този, който желае да разбере ума на онези, които говорят за Бога, трябва да започне чрез умиване и пречистване на душата си посредством начина си на живот, и да подходи към самите светии като подражава на делата им, тъй че обединен с тях във воденето на еднакъв живот, да може също и да разбере какво им е било открито от Бога и оттам насетне като плътно свързан с тях да може да избегне бедата на грешниците и техния огън в деня на съда, и да получи приготвеното за светиите в небесното царство, което "око не е виждало, ухо не е чувало, нито е влизало в сърцето на човек"114 какви неща са приготвени за ония, които живеят добродетелен живот и обичат Бога и Отца в Иисуса Христа – нашия Господ, чрез Когото и с Когото да бъде на Самия Отец със Самия Син в Светия Дух чест и власт и слава завинаги и вовеки. Амин.

[ ОБРАТНО ГОРЕ ]


Бележки

Само бележките в отделен прозорец

(повечето бележки са от основния английски превод или изданието на гръцкия текст (D. Null, 1882)

1 "Против езичниците", бел. прев.

2 Мат. 19 : 4-6, бел. прев.

3 Иоан 1 : 3, бел. прев.

4 Битие 1 : 1, бел. прев.

5 Ерм, Пастир - Книга 2, 1, бел. прев.

6 Евреи 11 : 3, бел. прев.

7 Или "запазил човешкия род за особено милосърдие", бел. прев.

8 Битие 2 : 16,17, бел. прев.

9 Римляни 5 : 14, бел. прев.

10 Премъдрост Соломонова 6 : 18, бел. прев.

11 Псалом 81 : 6,7, бел. прев.

12 Премъдрост Соломонова 2 : 23,24, бел. прев.

13 Римляни 1 : 26, 27, бел. прев.

14 Битие 3 : 15, бел. прев.

15 Галатяни 3 : 19, бел. прев.

16 Деяния 17 : 27, бел. прев.

17 Виж също "Глава 7. Опровержение на езичниците", 43. Бел. прев.

18 Тук сравнението е обърнато, понеже обикновено хората са "слама", а смъртта – "огън" (Матей 3 : 12, Лука 3 : 17). Бел. прев.

19 Вероятно подсказано от тогавашната практика на императорите. По подобен начин няколко години по-късно (326) е бил почетен и Константинопол. Бел. прев.

20 2-ро Коринтяни 5 :14, 15, бел. прев.

21 Евреи 2 : 9,10, бел. прев.

22 Евреи 2 : 14,15, бел. прев.

23 Или "... ново начало на живот..." , бел. прев.

24 Галатяни 6 : 17, бел. прев.

25 1-во Коринтяни 15 : 21,22, бел. прев.

26 1-во Тимотей 6 : 15, бел. прев.

27 Или "благодатно", бел. прев.

28 Римляни 1 : 25, бел. прев.

29 "Против езичниците", бел. прев.

30 Или "...собствените им...", бел. прев.

31 Лука 19 : 10, бел. прев.

32 Иоан 3 : 3, 5, бел. прев.

33 1-во Коринтяни 1 : 21, бел. прев.

34 Лука 19 : 10, виж също 31,бел. прев.

35 EФесяни 3 : 18, 19, бел. прев.

36 Под "това" може да се има предвид и "него", т.е. тялото, бел. прев.

37 1-во Петрово 2 : 22, бел. прев.

38 Иоан 10 : 37, 38, бел. прев.

39 Виж Глава 2 – предимно 7, бел. прев.

40 Например в 8. и 10. За св. Атанасий изглежда характерно да се повтаря, а после да се извинява за това. Бел. прев.

41 Евреи 2 : 14,15, виж също 10. Бел. прев.

42 1-во Коринтяни 15 : 53-55, бел. прев.

43 Виж Иоан 10 : 17,18, бел. прев.

44 Виж Матей 27 : 42, бел. прев.

45 Виж Деяния 26 : 26, бел. прев.

46 Виж Лука 24 : 11, бел. прев.

47 Или "...осигурена от Него", бел. прев.

48 Галатяни 3 : 13; Второзаконие 21 : 23, бел. прев.

49 Eфесяни 2 : 14, бел. прев.

50 Иоан 12 : 32,33, бел. прев.

51 Eфесяни 2 : 2, бел. прев.

52 Евреи 10 : 20, бел. прев.

53 Виж Колосяни 2 : 15, бел. прев.

54 Лука 10 : 18, бел. прев.

55 Псалом 23 : 7, бел. прев.

56 Буквално "...е бил на еднакво [отстояние]…" по отношение на същия ден и третия ден, т.е. "...ако Възкресението беше настъпило на еднакво отстояние между деня на смъртта и деня на действителното Възкресение..." Бел. прев.

57 Сравни с Псалми 54 : 5 и 88 : 49; също с Иов 18 : 14. Бел. прев.

58 Виж Деяния 2 : 24, бел. прев.

59 1-во Коринтяни 15 : 55, виж също (21.) и 42, бел. прев.

60 Сравни с Ефесяни 4 : 8 и Псалом 67 : 19, бел. прев.

61 Евреи 4 : 12, бел. прев.

62 Сравни с Лука 4 : 34, бел. прев.

63 Сравни с Марко 5 : 7, бел. прев.

64 Сравни с Колосяни 1 : 18 и 1-во Коринтяни 15 : 20, 23, бел. прев.

65 Виж Исаия 7 : 14 и Матей 1 : 23, бел. прев.

66 Сравни с Числа 24 : 17 - цитат по превода на 70-те. Бел. прев.

67 Сравни с Числа 24 : 5 – 7. Свободен цитат по превода на 70-те. Бел. прев.

68 Сравни с Исаия 8 : 4. Св. Атанасий цитира пророк Исаия по превода на 70-те и то не съвсем стриктно. Бел. прев.

69 Сравни с Исаия 19 : 1, бел. прев.

70 Осия 11 : 1, бел. прев.

71 Сравни с Исаия 53 : 3 - 5 Свободен цитат по превода на 70-те. Бел. прев.

72 Сравни с Исаия 53 : 6 - 8 - цитат по превода на 70-те. Бел. прев.

73 Или "Неговата превъзхождаща невеществена власт", бел. прев.

74 Или "издигнат", бел. прев.

75 Сравни с Исаия 53 : 8 – 10 - по превода на 70-те. Бел. прев.

76 Сравни с Второзаконие 28 : 66. Отново свободен цитат по превода на 70-те. Бел. прев.

77 Иеремия 11 : 19 - цитат по превода на 70-те. Бел. прев.

78 Сравни с Псалом 21 : 16 – 18. Свободен цитат по превода на 70-те. Бел. прев.

79 Сравни с Исаия 11 : 10 - цитат по превода на 70-те. Бел. прев.

80 Първа книга Царства 16 : 11, бел. прев.

81 Или "едва след като порасна", бел. прев.

82 Виж 68, бел. прев.

83 Четвърта Книга Царства 11 : 21, бел. прев.

84 Всъщност около осмата – виж Четвърта Книга Царства 22 : 1, бел. прев.

85 По предание пророк Исаия е бил прерязан на две с трион, бел. прев.

86 Виж Исаия 65 : 1 – 2 – не изцяло стриктен цитат по превода на 70-те. Виж и Римляни 10 : 20 – 21, бел. прев.

87 Виж Исаия 35 : 3 – 6 – цитат по превода на 70-те. Бел. прев.

88 Иоан 9 : 32 - 33, бел. прев.

89 В текста на св. Атанасий – "за отговор", което е неправилно предаване на еврейското "възстановявам", но той дава целия цитат по превода на 70-те. Бел. прев.

90 Даниил 9 : 24 – 25, бел. прев.

91 Битие 49 : 10 – цитат по превода на 70-те. Бел. прев.

92 Виж Матей 11 : 13 и Лука 16 : 16, бел. прев.

93 Псалом 117 : 27, бел. прев.

94 Псалом 106 : 20, бел. прев.

95 Виж Исаия 63 : 9, цитат по превода на 70-те. Бел. прев.

96 Св. Атанасий за целите на аргументацията си подхожда тук с принципите на неоплатоническите школи, които по отношение на Словото са били повлияни от Филон, но зародишът на това тяхно учение може да бъде проследен до Платон, и по-специално в Тимеус, бел. прев.

97 Особено Платон – Тимеус, гл. 30, бел. прев.

98 Виж Деяния 17 : 28, бел. прев.

99 Тук св. Атанасий перифразира свободно "Политики", бел, прев.

100 Виж Исаия 11 : 9, цитат по превода на 70-те. Бел. прев.

101 Виж Колосяни 2 : 15, бел, прев.

102 Т.е. този на Трофоний. Самата Боеция е била област в древна Гърция по северното крайбрежие на Коринтския залив, бел. прев.

103 Патара, бел. прев.

104 Т.е. този на египетския Амон, бел. прев.

105 Кабирите са пределинистични божества, почитани в много древни светилища, но предимно в Самотраки и Лемнос. Бел. прев.

106 Древногръцки прорицателки, вдъхновявани от някое божество, бел. прев.

107 Виж Матей 12:24, Марко 3:22 и Лука 11:15, бел. прев.

108 Днешен Горган на южния бряг на Каспийско море. Някога е бил част от древната Персийска империя. Бел. прев.

109 Виж Исаия 2 : 4, бел. прев.

110 Виж 1 Коринтяни 2 : 8, бел. прев.

111 Сравни с Матей 26 : 64, бел. прев.

112 Сравни с Матей 24 : 42 и Марко 13 : 33-35, бел. прев.

113 2 Коринтяни 5 : 10, бел. прев.

114 1 Коринтяни 2 : 9, бел. прев.

Благодарим на преводача, който засега пожела да остане анонимен.

Pravoslavieto.com - Българският Православен портал в Интернет
www.Pravoslavieto.com